Ерик Лустбадер - Документът Катей (Книга 1)

Майкъл се чувстваше като отхвърлен от обществото човек, който след дълги години се е завърнал в родното си място, но само за да открие, че изобщо няма дом. Дълбоко в душата си винаги беше подозирал, че не желае да се изправи лице в лице с определена част от живота на баща си. Но сега вече беше принуден да го стори. Ако иска някога да разбере причините за неговата смърт. Подозираше, че не го ли стори, с душевното му спокойствие ще бъде свършено.

Мислено се върна обратно в Япония. Там беше рожденото място на душевното спокойствие, което имаше предвид. Спомни си нощта, в която Цуйо се завърна от тъжното си пътуване до семейството на Сейоко. Беше късно, но лампата в стаята на Майкъл продължаваше да свети.

Цуйо влезе при него, Майкъл се поклони и изрече бавно и отчетливо всички церемониални приветствени слова. Времето се точеше бавно. Двамата седяха един до друг с подвити крака, сенките им се сливаха върху стената.

— Как беше възможно да се случи това? — дрезгаво прошепна накрая Майкъл, гласът му тежеше от неизказани обвинения.

Сенсеят не отговори и той нетърпеливо се обърна да го погледне в лицето.

— Ти знаеш отговора. Искам да ми го кажеш.

— Не зная никакъв отговор — отвърна Цуйо. — Имам само въпроси.

— Зададох си хиляди въпроси! — горчиво поклати глава Майкъл. — И отговорът неизменно беше един и същ: би трябвало да мога да спася Сейоко! — стисна глава между ръцете си и тихо добави: — Събрах си багажа, сенсей. Отивам си у дома.

— Не те разбирам — отвърна Цуйо. — Твоят дом е тук.

— Наистина ли не разбираш? — вдигна глава Майкъл, сълзите напираха да изскочат изпод клепачите му. — Наистина ли не виждаш, че грешката беше моя? Трябваше да намеря начин за спасяването й! Трябваше! Но аз не направих нищо и тя е мъртва!

— Да, Сейоко наистина е мъртва — кимна сенсеят. — И никой не скърби за това повече от мен! Но смъртта беше нейната карма . Защо имаш чувството, че си виновен?

— Защото бях там! — задави се от вълнение Майкъл. — И бях длъжен да я спася! Имах сили да го сторя!

— Имал си сили да спасиш себе си и си го сторил — тихо отвърна Цуйо. — Какво повече можеш да искаш?

— Много повече! — разгорещено отвърна Майкъл.

— Я се погледни — спокойно го посъветва Цуйо. — Кръвта пулсира във вените ти, качва се в главата ти, целият гориш. Даваш пълна свобода на гнева. А гневът е твоето второ, фалшиво съзнание. Когато си под негово влияние, не можеш да сториш нищо, дори да се изразяваш ясно! Фалшивото съзнание те кара да говориш лъжи и неистини. То те лишава от ясен разсъдък, следователно и от сила.

Гневът те кара да мислиш, че трябва да се накажеш. Но истинското ти съзнание — онова, което си погребал под гневните изблици, знае истината, при това прекрасно я знае. Че ти не си виновен за смъртта на Сейоко.

— Ех, ако…

— Какво „ако“? — прекъсна го рязко Цуйо. — Ако беше лъв, досега да си ме разкъсал на парчета! Ако беше мушица, досега да съм те смазал с ръка! Какви глупости ти минават през ума?

— Ти не ме разбираш — безпомощно въздъхна Майкъл.

Приведен напред с ръце върху коленете, Цуйо извърна глава и втренчено го погледна.

— Преди да дойда тук, се отбих в стаята на Сейоко — тихо рече той. — Някой е поставял свежо цвете във вазата й през всичките дни на моето отсъствие — бялата му глава се наклони, в тази поза той беше този, който приличаше на лъв: — Случайно да знаеш нещо по този въпрос?

Майкъл бавно кимна.

— Сега вече всичко ми е ясно — въздъхна Цуйо.

— И то няма нищо общо със Сейоко — гласът му стана твърд като стомана: — То е свързано единствено с твоите егоистични чувства към нея!

Смутеното мълчание на Майкъл беше по-добро от всякакъв отговор.

— В такъв случай можеш да си събираш багажа! — отсече Цуйо. — Тази школа няма да ти бъде от полза!

Разбира се, Майкъл не замина. Цуйо правилно беше преценил, че думите му ще бъдат онази галванична искра, която ще накара момчето да се отърси от самосъжалението. В последвалите години си спомняше за призрака на Сейоко само когато изпаднеше в настроението, което Цуйо определяше като „гняв“.

Смъртта на Филип Дос и последвалите разкрития за живота му разтърсиха из основи спокойния и нарочно лишен от предварително планиране живот на Майкъл. Успехът в този живот, наричан от другите „брилянтен“ и „пълен“, му позволяваше да се отдава на творческите си пориви колкото иска и когато го пожелае. Но сега тази свобода, винаги толкова важна за него, беше поставена под заплаха. Джонас Самартин искаше да го вкара в мелницата на онази ужасна машина, която беше смляла на кайма Филип Дос, неговия баща.