Ерик Лустбадер - Документът Катей (Книга 1)

— Значи кучетата са прекалено възбудени — изтъкна единият от хавайците.

— Винаги се намира по някой прекалено любопитен турист — отвърна с въздишка Ичимада. — Стопаджии, хипита, търсачи на силни усещания… Те трябва да бъдат прогонени, тъй като това е частна собственост, нали?

— Как не — засмя се първият хаваец. — Частна собственост са и тоновете марихуана, които преминават транзит от тук, братко…

Ичимада Дебелака бавно се надигна. Той беше едър мъж, дори по европейските стандарти. А по японските — истински гигант. Беше висок над метър и осемдесет, огромна планина от тлъстини и мускули. Дребната глава стоеше като залепена на едрото тяло.

Юмруците му бяха като мечешки лапи. Говореше се, че е убивал хора с един удар, но никой не знаеше дали това отговаря на истината.

Вече седма година Дебелака се местеше от един хавайски остров на друг. Знаеше за тях далеч повече от местните жители, които изобщо не се интересуваха от историята на красивата си родина, заети единствено с обслужването на милионите туристи.

— Още сте нови тук, затова проявявам търпение — изръмжа гигантът. — Попитайте останалите служители и ще се уверите в това. Търпелив съм единствено с децата си. За служителите си имам две оценки — добре свършена работа или нищо. В първия случай се разплащам щедро. При втория — гоня. Нямам търпение да чакам второ провинение. Служителите, които не изпълняват възложената им работа, просто престават да бъдат мои служители. И служители на когото и да било друг.

Ичимада Дебелака ясно виждаше нарастващото притеснение на двамата хавайци. И се питаше дали това е добър знак. Не обичаше да наема нови хора, особено пък когато времето за проучване беше малко. Беше се принудил да наеме тези двамата, но ходът на събитията непосредствено след това се беше променил в опасна посока. Операцията стана изключително деликатна и това го накара да съжалява за прибързаното си решение. Никой, дори и най-довереният му служител, не трябваше да бъде участник в нея.

— Или ще ми дадете отговор веднага, или ще кажа на момчетата да насъскат доберманите — заплашително промърмори той. — Държа ги постоянно гладни. И пак си вършат работата по-добре от вас — по устните на Дебелака плъзна мрачна усмивка: — В това отношение са по-достойни за доверие от хората, нали?

— Това заплаха ли е? — попита единият от хавайците.

— Приемай го както искаш — отвърна Ичимада.

— Нещо бъркаш с поведението си към нас, братко — изръмжа хаваецът и махна с палец в посоката, в която бяха изчезнали момчетата с кучетата. — И те, и ти самият не сте нищо повече от „хаоли“ — презряни чужденци! Имате право да се разпореждате със земята ни точно толкова, колкото едно лайно на пътя!

Ичимада Дебелака натисна копчето на интеркома, без да отделя очи от посетителите си.

— Кимо — промърмори в микрофона той. — Отвържи кучетата!

Хаваецът бръкна под ризата си и в ръката му се появи тъпонос револвер 38-и калибър.

Но Ичимада Дебелака вече беше в действие. Движенията му бяха светкавични, особено за човек с неговия ръст. Тялото му се приведе напред, мазолестата длан на дясната му ръка се стрелна и нанесе страхотен удар в китката на хаваеца. Револверът издрънча на пода. Онзи пое дъх да извика, но нямаше време. Ударът, нанесен с два пръста малко над сърцето, го вдигна във въздуха. Застинал в ужас, другият близнак беше готов да се закълне, че никога не е виждал човек да пада на земята със силата, с която падна брат му.

Междувременно Дебелака вече беше успял да се вреже помежду им, обувката 45 номер стъпи върху револвера и изцяло го скри. Ръцете му вдигнаха тялото на хаваеца от пода с лекотата, с която се вдига празен чувал. Пристъпи напред, отвори вратата и го запрати надолу по стълбите.

— Внимавай, кучетата идват! — извика той, едрото му тяло беше препречило пътя на светлината отвън. После заключи вратата и се обърна да погледне посивялото лице на другия посетител.

— Хей, добре ли си? — попита меко, почти приятелски той.

— Наистина ли идват? — потръпна онзи.

— Кой?

— Доберманите.

— Доберманите в момента ги хранят — отвърна Ичимада Дебелака и се върна на стола зад бюрото си. Отвори бурканче ядки от австралийско орехче, хвърли една шепа в устата си и съдържанието на бурканчето се преполови.

Задъвка, очите му не се отделяха от лицето на хаваеца. Изпитваше удоволствие както от вкуса в устата си, така и от гледката пред себе си.

— Брат ми…

— Чакам отговор на своя въпрос.