Ерик Лустбадер - Документът Катей (Книга 1)

— Господи, как ме изплаши! — прошепна тя.

— Извинявай.

— Ти винаги си ме плашил — потръпна тя и отново притисна ръце до гърдите си. — Обичаш да ходиш в тъмното, обичаш да ме стряскаш. Някога казваше, че много ти харесва, когато пищя…

— Така ли?

— Да, точно така.

— Това е било отдавна, сега вече сме възрастни хора.

— Може и да сме възрастни, но никой от нас не се е променил — отвърна Одри и се плъзна покрай него.

Майкъл затвори вратата и я последва в кабинета. Тя се отпусна на един от футоните, кръстоса крак върху крак и прегърна малка мека възглавница. Дискретната светлина на настолната лампа позлатяваше кожата й.

— Знаеш ли, че винаги ме е било страх, когато оставам насаме с теб? — промълви Одри. — Изпитвах истински ужас, когато мама и татко отиваха на гости…

— Но все пак дойде при мен в Париж, нали? — изправи се срещу нея Майкъл. — Потърси ме, когато имаше неприятности.

— Само защото бях сигурна, че няма да им кажеш за аборта… Знаех добре за твоето честолюбие.

— Значи все пак съм ти бил полезен с нещо…

Одри замълча. От мястото си Майкъл виждаше луничките по бузите й, изведнъж си спомни как я люлееше в градината, а тя се смееше до захлас. Преди много, много години…

— Нещо, което носи определена полза — продължи той. — Човек не може да включва и изключва по желание… Животът трябва да се живее пълноценно, иначе няма смисъл…

Думите му най-сетне достигнаха до съзнанието й. Одри отметна глава, затвори очи и прошепна:

— Господи, моят живот е такава бъркотия!…

Под спуснатите й клепачи плъзнаха мокри вадички, тялото й леко потръпна.

Майкъл коленичи до нея и я прегърна. Ръцете й се обвиха около врата му с изненадваща сила, главата й се притисна в рамото му.

— Така и не казах сбогом на татко — прошепна тя.

— Аз също.

Тя се дръпна назад, за да надникне в очите му.

— Но той винаги намираше време за теб… Ти беше неговата гордост…

— Защо мислиш така?

— О, стига вече, Майк — тръсна глава тя. — Нали теб изпрати още деветгодишен в Япония? Да усвояваш някаква мистична философия и да тренираш с онези дълги японски саби…

— Катана.

— Да, точно така. Катана… — Одри избърса сълзите от лицето си и продължи: — Татко искаше да бъде сигурен, че ти никога няма да зависиш от друг човек в живота си. Искаше да станеш толкова силен и независим, колкото стоманената сабя, с която тренираш!

— Тези думи се отнасят за човек, който е по-скоро лишен от хуманност, отколкото независим — погледна я в очите той.

— Може би ти си точно такъв човек, поне в моите очи…

Майкъл се усмихна, доловил отново предизвикателността в думите на сестра си.

— Но аз не съм такъв, Оди — прошепна той, нарочно прибягвайки до умалителното име, което употребяваше баща им. — Имах много тайни, интимни тайни на момиче, което започва да се превръща в жена — тихо продължи Одри. — И много ми се искаше да ги споделя с него… Но него все го нямаше, чичо Сами непрекъснато го изстрелваше насам-натам…

— Сега вече говориш като мама — отново се усмихна Майкъл. — Татко го нямаше, но чичо Сами винаги беше тук. Беше нещо като… хм… като Нана, английската овчарка от „Питър Пан“… Чичо Сами се грижеше за нас.

— Само защото татко вечно го нямаше — отвърна тя. — Нима не разбираш? Чичо Сами си присвои времето на татко в семейството ни. Татко имаше своята работа, имаше и теб. Винаги намираше начин да отскочи до Япония, за да те види. А за мен дори не помисляше…

— Но ти пък имаше мама — отвърна Майкъл. — Винаги си била любимката й. А в Япония ми се случваше да не мога да заспя от мъка по нея, Оди… Всъщност така и не успях да я опозная. Вие двете бяхте далеч по-близки, отколкото ние с татко… Споделяли сте помежду си неща, които никой друг не е трябвало да знае. Според мен татко не е бил толкова близък с никого, дори с мама. Те просто не прекарваха достатъчно време един с друг…

— Може би си прав — отвърна Одри и наведе глава. — Може би тази нощ не мога да спя именно от мисълта, че по някакъв начин съм изневерила на татко… Бях толкова ангажирана със своята неприязън към него, че когато си беше у дома, той просто ме отбягваше…

— Наистина ли вярваш в това, което казваш?

— Не знам — поклати глава Одри, затвори очи и опря брадичка на дланите си. — Помниш ли, когато татко ни заведе във Върмънт да ни учи да караме ски? Господи, на какво отвратително време попаднахме! Никога няма да забравя виелицата, която ни връхлетя на път за хижата. Нищо не се виждаше, изгубих ориентация и започнах да плача. Виках като луда, Майк. Страшно много се надявах татко да ни чуе… Помниш ли?