Ерик Лустбадер - Документът Катей (Книга 2)

Масаши се дръпна крачка назад, катаната блесна над главата му. Майкъл нямаше оръжие. Нямаше нищо. С изключение на Вечната пустош . Умът му не разработваше никаква стратегия, не търсеше защита в границите на това, което му беше познато. Не се опираше на никакъв закон. Дори на Всеобщия закон на Вселената, с който се съобразяваха всички майстори на бойното изкуство, независимо от своята школа…

Не можеше да се концентрира върху нищо. Не беше в състояние да вижда и реагира. Стори единствено това, което му повеляваше духът на сенсея: Влезе в центъра на битката. Право в ръцете на Масаши. Стори го, без да отчита стратегията на противника, без да вижда катаната в ръцете му, без да се съобразява с естеството на неговото нападение.

Стори това, от което имаше нужда. Това, което му диктуваше Вечната пустош … Ръцете му се стрелнаха нагоре и изтръгнаха катаната.

Неподготвен за тази изненадваща атака, Масаши отстъпи назад и измъкна дълъг кинжал „танто“. Дръжката му се стовари в слепоочието на Майкъл, тялото му се люшна и падна на колене. Хиляди оси бръмнаха в главата му, после дружно го ужилиха…

Без да изпуска документа Катей, Масаши се наведе да издърпа сабята от омекналата ръка на Майкъл.

После рязко се изправи, замахна и насочи острието към сърцето му. Стотна от секундата преди решителния удар нещо помръдна зад гърба му. Масаши рязко се обърна и видя Козо Шина на крачка от себе си. В ръцете му проблясваше свещената катана на Джибан.

— Какво става? — изръмжа Масаши, на лицето му се появи зловеща и едновременно с това подигравателна усмивка. Старецът очевидно си въобразяваше, че все още е воин, че все още може да върти оръжието над главата си. При това не какво да е оръжие, а свещената катана на Джибан! — Махай се, нямаш работа тук! — ръката му инстинктивно придърпа документа Катей по-близо до тялото.

— Напротив — спокойно отвърна Шина. — Имам една малка работа… Твоята роля приключи с доставката на изтребителя ФАКС за нуждите на Джибан, сега ще получиш наградата си… — едновременно с последните думи тялото на възрастния мъж се стрелна напред със смайваща бързина, острието на древното оръжие потъна дълбоко в гърдите на Масаши.

Оябунът на клана Таки нямаше време да организира защитата си. Тялото му отхвръкна назад и се задържа изправено единствено благодарение на сабята, която беше изтръгнал от ръцете на Майкъл.

Острието на свещената катана го прободе и се заби в стената. Въздухът излетя от устата на Масаши с остро свистене, дробовете му сякаш се напълниха с вода.

— Беше сигурен, че всичко си преценил — все така спокойно рече Козо Шина. — Беше убеден, че си господар на света… Бях наблизо и чух всичко. Не зная как си разбрал за моята сделка с генерал Карск, но това вече е без особено значение… — на лицето му се появи жестока гримаса, ръката му рязко завъртя острието.

Масаши изпъшка от болка, видя собственото си отражение в стъклените очи на Козо Шина. Отражението на един глупак. Стори му се, че чува подигравателния смях на баща си. А може би това не беше смях, а ридание?

— Това не е справедливо — прошепнаха напуканите му устни. Дишаше трудно, в главата му отекна настойчив призив. Викаше го Ватаро. Някъде отдалеч, безкрайно далеч… Ослепително слънце в синьото небе, което го зове до себе си. Изведнъж Масаши разбра посланието на Ватаро. Ръката му потрепна в последно усилие, документът Катей изчезна в огнената паст на голямата печка „хибаши“.

Козо Шина изкрещя и скочи по посока на пламналия ръкопис, острието на свещената катана се измъкна от стената.

Масаши наблюдаваше как скъпоценният документ се превръща в пепел в пламналите ръце на Шина, на лицето му се появи доволна усмивка. После отмести поглед, вече не можеше да понася мутрата на противника си. Ярка светлина се появи в мрака на нощта.

Беше странно. Гледаше светлината и едновременно с това падаше. Кръвта се превърна в ален флаг плющящ на вятъра, стаята започна да се преобръща. Подът зае мястото на стената, зъбите му рязко изтракаха…

Масаши падаше, но имаше чувството, че е увиснал във въздуха. Под себе си виждаше ярките светлини на Токио, оживеното пристанище, усилената работа на доковете.

През дъждовните струи бавно се очерта черен квадрат. Беше прозорецът на втория етаж, зад които се спотайваше злокобна и могъща сила. Но тя вече нямаше нищо общо с него. Той се носеше във въздуха, тласкан от поривите на ураганния вятър. Не чувстваше болка, не чувстваше страх.