Ерик Лустбадер - Документът Катей (Книга 2)

— Казаха ми да ти се доверя, но аз продължавах да изпитвам съмнения… Никой не можеше да знае кому си верен… На баща си, на Джонас Самартин?… Или на някой друг, когото изобщо не познаваме?

Майкъл изведнъж видя лабиринта в душата й; видя това, което само преди броени секунди беше пълна мъгла — както Илайн, така и той самият са като две слепи мишлета, които правят напразни опити за ориентация в територията на врага. „Господи, как все още не сме се разкъсали?“, смутено се запита той.

— Говорили са ти за мен, очевидно познаваш и чичо Сами — промълви на глас той. — Поясни се, ако обичаш…

— Ето тук се напластяват сенките — въздъхна Илайн и хвана ръката му. — Нито един син не би искал да чуе това, което ще чуеш ти, Майкъл… Но ти искаш истината и ще я получиш…

Очите й бяха огромни, той имаше чувството, че потъва и се разтваря в тях. По-късно, когато възстановяваше този момент в съзнанието си, Майкъл ясно осъзна магнетичната сила на тези очи, това до известна степен му помогна да преодолее шока, болката и недоверието…

— Истината е, че твоят баща и моята майка са били любовници — прошепна Илайн.

Майкъл очакваше да чуе всичко друго, но не и това.

— Какво? — механично попита той, опитвайки се да запълни поредната пропаст на мълчанието.

— Запознали са се през 1946 година — продължи все така тихо Илайн. — Работили са заедно по времето, когато баща ти е бил в ЦРГ. После вторият й баща — Ватаро Таки, забранил на мама да се среща повече с Филип Дос.

— И това е всичко, така ли? — попита Майкъл с нескрито облекчение в гласа. — Всичко е отдавна приключено и забравено.

Илайн стисна ръката му. Сякаш искаше да му помогне да преодолее предстоящата болка.

— Не — поклати глава тя. — Нещата се развили по друг начин… — водните струи шибаха купето с пълна сила, чистачките отмятаха плътен слой вода от челното стъкло. — Мама не се подчинила на волята на Ватаро Таки. Никога в живота си не била вършила подобно нещо, дори не сънувала, че може да го стори… Но тогава знаела, че не може да постъпи по друг начин, че просто не може да остави Филип…

Майкъл гледаше напред с невиждащи очи.

— Искаш да кажеш, че те са продължили да бъдат заедно чак… чак до смъртта му?

— Майкъл, помниш ли какво ти казах за онази молитва, която си повтарях като малка? — тихо попита тя. — „ДА“ означава желание, „НЕ“ означава мечта. Нямам друг начин да се боря с живота, трябва да използвам само „ДА“ и „НЕ“. Нека успея да държа в тайна своите желания и мечти — така някой ден ще мога да се справя и без тях…

— Помня я — кимна Майкъл.

— Научих тази молитва от баща ти… — той рязко се извърна към нея: — Да, от баща ти… Трябваше да изминат години, за да разбера истинското й съдържание… Ние с теб сме желанието и мечтата, Майкъл… Баща ти е пожелал да те направи боец. Мама сторила същото. Съвпадение ли е било това? Дълги години мислех, че е именно така… После мама ме заведе при моя нов дядо…

Бях го виждала като дете, но не го помнех… Пожелал да ме види, след като научил, че съм приключила с овладяването на бойните изкуства… Сега ми се струва, че това, което ми каза при нашата среща, е толкова важно за теб, колкото и за мен тогава… Каза, че в продължение на много години мама е била неговата дясна ръка… А Филип Дос е бил лявата… Но времената се променят и човек трябва да мисли за бъдещето… След което добави: Ти си бъдещето, Илайн.

После ми обясни защо съм получила християнско, а не японско име. Бях навършила осемнадесет и той решил, че може да ме запознае с някои неща. Сам пожелал да ме кръстят Илайн. Защото в мен виждал бъдещето. Не само за клана Таки, но и за цяла Япония. Аз трябвало да бъда живият символ на интернационализацията на Япония, символ на нейното оцеляване и просперитет. Японците трудно възприемат външния свят, моята роля била да им напомням необходимостта от това.

Илайн взе ръцете на Майкъл и ги притисна до гърдите си:

— Сега прехвърлям желанието на дядо върху теб. Баща ти трябваше да го изпълни, но той вече не е между нас. Аз съм само заместник, движи ме единствено чувството за дълг. Ние с теб сме бъдещето, Майкъл. Възпитани сме с единствената цел да доведем до победен край битката, започната от нашите семейства…

— Битката, която отне живота на баща ми! — горчиво поклати глава Майкъл. — Битката, в която дори не зная, че искам да взема участие!

— Точно тези думи казах на Ватаро Таки и аз — усмихна се Илайн.

— Но нали твърдеше, че не си якудза? — погледна я озадачено Майкъл.