Ерик Лустбадер - Документът Катей (Книга 2)

— Това не е разумно, Мичико-сан — нервно отвърна Жожи. — Освободихме Тори, трябва час по-скоро да се измъкнем оттук. Опасността е огромна!

— Съгласна съм — кимна Мичико. — Но вече седмици наред Нобуо живее в истински ужас. Въобразява си, че го прикрива, но аз го усещам в цялото му поведение. В начина, по който ходи и разговаря, изобщо във всичко! И непрекъснато се питам: Какво иска от него Масаши? Нямам отговор на този въпрос, Жожи-сан. Отговорът е тук, в този склад. Друг шанс няма да имаме. Затова трябва да рискуваме — ръката й леко го побутна: — Върви! И не се бави!

Жожи хлътна в тъмното помещение, хладен въздух го блъсна в лицето. От течението разбра, че е попаднал в малка стая. Направи няколко внимателни крачки напред, протегнатата му ръка скоро докосна противоположната стена. Потърси врата, напипа бравата само след секунди.

Натисна я, хладното течение изведнъж се превърна в истински вятър. Погледна надолу. Намираше се на тясно дървено мостче, увиснало високо над огромната складова площ. Само на крачка от мястото му Масаши и Козо Шина бяха наблюдавали разтоварването на съветската атомна бомба, но Жожи не можеше да знае това.

Далеч долу се движеха хора в защитно облекло. Жожи присви очи и успя да прочете надписите върху гърбовете им. „Ямамото Хеви Индъстриз“.

Ядреният заряд беше освободен от оловната си черупка, техниците на „Ямамото“ внимателно го насочваха към нещо, което приличаше на ракета — носител.

Сърцето на Жожи почти спря. Обърна се и хукна обратно, напразно се опитваше да намери подходящите думи, за да съобщи на Мичико за ужасното си разкритие. В средата на тъмната стаичка се закова на място, стори му се, че чува гласове. Да, не се лъжеше. Гласовете идваха точно от мястото, на което беше оставил Мичико и малката Тори. Ужас скова душата му.

Плъзна се напред, тялото му се извиваше като гущер покрай влажната стена. Внимателно надникна иззад рамката на вратата. Видя Мичико, притиснала здраво Тори до гърдите си. Пред нея стоеше Масаши, в ръцете му проблясваше катана.

— Причиняваш ми огромни неприятности! — изръмжа оябунът, думите му долетяха ясно до ушите на Жожи. — Присъствието ти тук е необяснимо, не мога да разбера как си успяла да откриеш къде държа внучката ти… — раменете му се свиха: — Всъщност, това вече няма значение… Признавам, че сериозно те бях подценил. Сега трябва да поправя грешката си. Сроковете ме притискат, операцията навлезе в решителната си фаза. Не мога да позволя на никого да ми попречи, дори на своята природена сестра! Нещата трябва да се изяснят веднъж завинаги, а начинът за това е само един!

Пороят с грохот обливаше дървения покрив на храма. Намираха се в северните предградия, наоколо тъмнееха високи дървета.

Майкъл паркира колата близо до храма, очите му внимателно опипаха тъмните постройки. Имаше чувството, че се е върнал у дома. Цуйо беше наблизо, душата му се изпълни с нетърпение, тялото му започна да се налива със сила. Въпреки многобройните рани, въпреки умората. Остави мотора да работи, иначе стъклата веднага щяха да се замъглят.

— Трябва да ми разкажеш всичко, Илайн — промълви той. — Защо не искаше да науча истинското ти име?

— Наистина ли искаш да чуеш всичко? — попита тя, внезапно разбрала, че чувствата й към този човек неусетно са променили душата й. В негово присъствие тя забравяше всичко: дълг, обстоятелства, семейство. Самата същност на „гири“. Господи, сигурно полудявам, затвори очи тя. Попаднала съм в ужасен капан, сърцето ми се разкъсва между страха за дъщеря ми и любовта към този мъж! Не зная какво да правя. Моля те, Господи, спаси ме!

— Винаги искам да зная истината — отвърна Майкъл. — Особено за теб. Но по всичко личи, че ти не си в състояние да я разкриеш…

— Защото на теб ти трябва прост и ясен отговор — промълви тя, напрегнала до крайност душевните си сили. — Такъв, какъвто героинята от някой филм би предложила на своя партньор. Едно изречение, след което всичко става просто и ясно. Но реалният живот не е хербарий. В него има стотици нюанси, хиляди неизречени неща…

Главата й беше извърната встрани, очите й се рееха в мрака. Майкъл разбра, че дълго е мислила над думите, които се готвеше да произнесе сега. Много му се искаше да й помогне, да направи по-малко болезнен този миг. Но не знаеше как.

Най-накрая тя тихо проговори:

— Не ти казах фамилното си име, защото не бях сигурна, че трябва да ти се доверя…

Майкъл смаяно я изгледа. Изведнъж му се прииска да я сграбчи за раменете и яростно да изкрещи: Да ми се довериш?! Аз съм този, който се съмняваше в теб!