Джон Кларксън - Единствен изход

Девлин не отговори.

— Разбирате какво искам да кажа. На мъжете една жена все не им стига. Обикновено така става. Или пък пият много. Или се чукат в службата. Нали знаете. Винаги има проблеми. Опявания. Рев. Много им е трудно на жените. И те си наемат адвокат, и се оплакват, и се оплакват, и се оплакват. „Помогнете ми, помогнете ми, помогнете ми.“ А знаете ли какво им казват професионалистите?

— Какво?

— Те им казват: „Ей, ти си се женила за този кучи син, не съм те женил аз“. Тя се е оженила за това лайно, господин Девлин. Не аз. Ако ония хора си имат проблем с нея, това не е мой проблем.

Девлин изгледа втренчено Мислович.

— И на теб ти трябваше толкова време, само за да ми кажеш, че това не е твой проблем?

— Какво?

— Това ли ти е отговорът? Не е мой проблем?

— Беше грешка, че работих с него. Аз бях измаменият, господин Девлин. Аз трябваше да го убия. Не съм заинтересован да задълбочавам грешката си.

Девлин го притисна още.

— Ти също ли би погнал след жената и детето?

— Не ставай глупак. Не съм животно като тях.

— Но не ти пука, ако го направят?

Мислович махна на Девлин с досада, сякаш темата беше прекалено незначителна за него.

— Или може би нямате нищо против, ако го направят?

— Знаете ли, господин Девлин, не ми приличате на глупак, но се държите доста глупаво. Не ме нервирайте повече. Този разговор за мен е приключил. Не ме интересува нито онази жена, нито вие!

Мислович вдигна клетъчния си телефон и набра номера на Оливър, след което изгледа в упор Девлин, изчаквайки сигнала. Когато се отзоваха, той заговори, без да изпуска от очи Девлин.

— Тук е господин Милс. Тук при мен има един, който иска да ви види. Един, с когото вашият приятел снощи се е сблъскал, но не са могли да се запознаят.

Мислович се подсмихна.

— Да. Ще се постарая да го задържа. Но побързайте. Може би няма да иска да ви чака.

Мислович изключи телефона и се ухили на Девлин. Не биваше да го прави.

— Кой беше това? — попита Девлин.

— Хората, които ви създават толкова неприятности. Имате си проблем с тях, защо не си го уредите направо с тях, а? Вие сте американец. Нали така си уреждат работите американците?

Сега дойде ред на Девлин да се облегне назад.

— Разбирам. Може ли да те попитам нещо, Франк?

— Да?

— Ти смяташ ли се за интелигентен човек?

Мислович вдигна рамене.

— Имам предвид дали се смяташ за хитър? Че ти сече пипето? Че си умен? — С всяка дума Девлин ставаше все по-язвителен. — Да не би да ти говоря прекалено бързо? Какво да кажем за „печен“? Или може би ловък? Смяташ ли се за нещо такова, Франк?

Сега пък Мислович се намръщи. Разбираше, че го заплашват, но никога досега не бе заплашван от човек, който му говори с толкова безгрижен тон.

— Ако ти беше наистина хитър и печен, Франк, щеше ли да бъдеш толкова тъп, че да извикаш тук онези хора и щеше ли да си такъв идиот, че да облечеш този двуреден костюм, който е толкова старомоден, че изглеждаш, сякаш някой си е направил лоша шега с теб?

Сега Мислович изпъна гръб на стола. Но Девлин още не бе свършил.

— Мислех, че ви давам последен шанс тук, но всички вие сте едни нафукани тиквеници, които ми седите и ми се правите на мафиотчета като в някой тъп филм за мафията. Искам да кажа, тая утайка в чашата ти от капучино ли е? Схвана ли всичко, Франк? Ако не, да ти го кажа по-бавно.

Сега Девлин се надвеси напред и интонацията му повече не будеше съмнение.

— Слушай ме внимателно, задник такъв. Ако нещо се случи с Ани Турино или с детето й, ако някой я докосне, ти ще платиш. Ще ти се доще да не си се измъквал от оная твоя средновековна държавица и да те бе застрелял някой твой братовчед в някоя от вашите племенни войни, които водите по някакви си там кретенски причини, които нормалният човек дори не може да проумее.

Девлин се изправи да си ходи.

— Но макар и да приличаш на клоун, и да ми седиш с хубавичките си дрешки, знам, че английският ти е достатъчно добър, за да схванеш основната идея, Франк, тъй че преведи всичко това на трътлестото си тлъсто приятелче ей там, дето се чуди къде да си дене ръцете.

Мислович беше толкова побеснял, че английският му, който обикновено беше перфектен, прозвуча странно, когато процеди:

— Сядай. Не излизаш никъде.

— Не, излизам — отвърна Девлин спокойно. — И не се казва „не излизаш никъде“, а „няма да излизаш никъде“.

Мислович изръмжа и скочи да хване Девлин през масата. Зенко заизважда „Грендел“-а си и пристъпи зад Девлин. Двамата бяха готови да го смажат. Вече си представяха как е паднал на пода и те го тъпчат.