Джон Кларксън - Единствен изход

Мислович седеше в задния салон на малката компания за внос-износ на Беруик стрийт в Сохо, неговата главна квартира. Компанията се казваше „Уитманс“ и табелата на улицата съобщаваше, че „Уитманс“ се занимава с търговия на фланелки, слънчеви очила, значки, бейзболни шапки, катарами и други алтернативни модни аксесоари. Не пишеше нищо за другите стоки, с които „Уитманс“ търгуваше, такива като дрога, крадена валута и контрабандно оръжие.

Наред със своята все още процъфтяваща порно индустрия, пилешки закусвални и ресторанти, и целия законен бизнес, Сохо отдавна се бе превърнал в средище на престъпници, много от които съставляваха цели етнически групи, особено китайци и виетнамци. Мислович без никакви проблеми бе успял да намери една благоразположена компания за недвижими имоти в Уест Енд, която му отстъпи срещу наем етажа, без да задава никакви въпроси и да поставя каквито и да било ограничителни условия.

В предната зала на неговия магазин на Беруик бяха струпани кашони с всякакви законни стоки за дълъг щанд, отделящ предната част от складовия сектор. След склада имаше два кабинета, един до друг, и голям салон, обзаведен с четири маси с метални крака и дървени плотове, заобиколени със столове от същия вид.

В салона се виждаше импровизиран бар край една от стените. На бара се мъдреха няколко бутилки алкохол и кафе машина. Зад шублера стоеше едър мускулест мъжага на име Роланд. Той нямаше кой знае каква работа, освен да стърчи там, защото капучиното, което Мислович пиеше, му го донасяха от италианския ресторант на улицата, на пресечката между Алби и Беруик.

Роланд беше един от войниците на Мислович. Беше над метър и деветдесет висок и тежеше около сто и десет килограма. Роланд беше сдържан и мълчалив тип, може би защото не знаеше добре английски.

Беше облечен в дълъг, широк плетен пуловер, провиснал над сивите му панталони, а на врата и китката му висяха златни верижки. Роланд смяташе, че златните накити са задължителен атрибут за западния гангстер.

В добавка към Роланд, Мислович се бе заобиколил със Зенко и с един местен криминален тип на име Джими Атлас, бързорек комарджия и майстор на залаганията. В стаята се намираше още един незаменим човек от ескорта на Мислович, въздебел симпатяга на име Йосип Петров, който отговаряше на прякора „Пете“. Пете ставаше за всякаква работа, като се почне от задушевното хапване и пийване, та се свърши с убийството.

Списъкът с членовете на клуба тази сутрин се допълваше от едно умствено недоразвито момче на име Боби. Боби беше местен нещастник, когото Зенко бе взел под крилото си. Боби работеше какво ли не. Човек можеше да го види да продава хотдог на пазара на Ламбът стрийт, или да къса билети на входа на театъра в Уест Енд. В останалото време чистеше задната стая на компания „Уитманс“ или пък тичаше да донесе капучино от италианския ресторант.

Боби беше странен на вид момък — тънък като дърдавец. Бръснеше косата си с изхабена електрическа самобръсначка, тъй че неизбежно по темето му се виждаха сплъстени необръснати кичури. Ушите му стърчаха като пеленгатори. Обикновено на лицето му бе изписана загадъчна, крива усмивка. Ако човек изключеше примитивния му разум, дължащ се отчасти на научените улични хитрини, отчасти на силно развития инстинкт за оцеляване, Боби представляваше съвременната версия на средновековния селски идиот.

Докато Мислович преглеждаше сутрешното издание на „Лондон Таймс“, Зенко говореше по клетъчния телефон.

Когато приключи разговора, Мислович го попита:

— Намери ли някой, който може да помогне?

— Да. Един от нашите работи по въпроса.

— Работи?

— Да.

— Какво значи това?

— Следи действията на полицията в квартала.

— Където е апартаментът й?

— Да.

— Където беше патакламата?

— Да.

— Защо?

— Те поемат случая.

— А-а. Но той все още не знае нищо?

— Само това, което вижда на полицейския компютър.

— И какво? Какво казва?

— Не много. За обаждането. Къде. Някой стрелял.

— Дай ми мобифона.

Мислович набра някакъв номер по памет. Когато лицето, на което звънеше, се отзова, той заговори тихо:

— Събудих ли те?

— Не — отвърна Ани.

— Какво правиш?

— Защо ми звъниш тук?

— Искам да знам как си.

— А ти как си?

— Ами…

— И аз така. Онези животни, с които въртиш бизнес, идват тук и се опитват да ме убият. Какво се очаква от мен, просто да си седя и да си трая?

— Защо си намесила онова лице?