Джон Кларксън - Единствен изход

— Искам да се видя с господин Милс.

— Имаш ли определена среща?

— Още не. Как му е календарът?

— Какво?

— Календарът. Графикът.

Зенко изгледа тъпо Девлин и той реши, че последните думи не фигурираха в речника на славянина.

— Зает ли е?

Зенко даде знак на Девлин да се приближи и рече:

— Последвай ме.

Девлин се отблъсна от колата и тръгна след Зенко към магазина. Когато стигнаха до двата кабинета, Зенко се спря насред коридора и посочи на Девлин кабинета вдясно. Девлин влезе вътре и видя седналия зад едно бюро Роланд, с насочен автоматичен пистолет „Грендел“ Р-30. Роланд бавно вдигна цевта, докато тя се изравни с гърдите на Девлин.

Девлин замръзна при вида на автоматичния пистолет.

— Сложи ръце на бюрото. Не мърдай. Мръднеш ли, ще те застреля — спокойно изрече Зенко.

Девлин се надвеси напред и постави ръцете си пред Роланд. После се обърна към Зенко и му каза:

— Стой близо до мен. Ако започне да стреля с това нещо, ще има достатъчно куршуми и за теб.

Зенко изръмжа и претърси Девлин. Беше много внимателен. Дори прокара пръсти през косата му и провери обувките му. След като остана доволен, той подкани Девлин да влезе в задния салон.

Мислович седеше на масата си, спокоен, отпочинал, и четеше „Лондон Таймс“. За съжаление, чашата с капучино вече беше празна, така че не можеше да отпива и да се прави на гангстер като онези от „Кръстникът“.

Когато Девлин влезе заедно със Зенко, той го измери с поглед по същия начин, по който оценяваше всички хора — сравнявайки го със себе си.

Девлин беше по-едър и изглеждаше не по-зле, очевидно беше по-силен, но Мислович не се съмняваше, че той самият е по-хитър от мъжа пред него. Хитър човек не можеше да се озове тук. Хитър човек изобщо не би се приближил до Иван Мислович.

— Седни — покани той Девлин.

После даде знак на Зенко да затвори вратата. Зенко махна с ръка на Пете да пази отвън с Роланд, след което затвори вратата и застана зад Девлин, блокирайки по този начин изхода.

— Вие сте Девлин?

— Да. Откъде знаете? Още не сме се запознали.

Мислович вдигна рамене.

— Кой ви каза да дойдете тук?

— Никой. Сам дойдох.

— Ан Печек ли ти каза за това място и за мен?

— Не съвсем. Само ми спомена кой сте и че се намирате някъде в Сохо. И че сте работил с нейния съпруг.

Мислович отново вдигна рамене.

— И как ме намери?

— Не е толкова трудно човек да намери Франк Милс, югославянина. Просто поразпитах наоколо. Из квартала. Тук изглежда не е тайна. Ти не си невидим. Отне ми двадесет минути.

— Значи тя не ти е казала да дойдеш тук?

— Не. Всъщност, изглежда е трябвало да ми каже, че не би трябвало да идвам тук.

Мислович се замисли над сложната глаголна форма, но не пожела да помоли Девлин да му обясни. Вместо това попита:

— И начи кой си ти? Кво искаш?

— Искам да й помогнеш.

— Да й помогна за какво?

— Да остане жива. Искам да кажеш на хората, с които правиш бизнес, да я оставят на мира.

— Какви хора?

— Хората, от които купуваш дрога.

Мислович се намръщи.

— Сигурно търсиш някой друг Франк Милс.

— Това е напълно възможно, но все пак искам да кажете на онези хора да стоят далече от нея.

— Защо?

— Какво защо?

— Защо да го правя?

— Защото хората, които са убили мъжа й, се опитват да убият и нея.

Мислович се облегна назад и заговори бавно. Колкото по-напрегната беше ситуацията, толкова повече обичаше да си придава отпуснат и безгрижен вид.

— Какво общо има всичко това с мене?

— Вие сте работил с нейния съпруг, нали?

— Нейният съпруг?

— Джон Печек. Вашият племенник.

— Мой племенник?

— Да.

— Джон Печек?

— Да.

— Нейният съпруг.

— Да. Вие нарочно ли ми се правите на задръстен, господин Милс, или имате някакви трудности с езика. Какъв е проблемът?

Мислович настръхна.

— Мислиш ли, че аз имам нещо общо с това, което е станало с него и със семейството му?

— Не съм казал, че имате.

— Оня идиот навлече неприятностите на своето семейство. Не аз.

— Но все пак той имаше семейство, нали?

— И това означава, че съм длъжен да се грижа за вдовицата му?

— Не казах да се грижите. Само ви помолих да кажете на хората, които я преследват, да престанат.

Мислович замълча за момент, след което го попита:

— Вие някога развеждал ли сте се, господин Девлин?

— Не.

— Знаете ли, това е голям проблем. Дори и там, откъдето идвам. Виждал съм го много пъти. И трябва да призная, че в повечето случаи са виновни мъжете. На мъжете са им слаби ангелите, нали знаете.