Джон Кларксън - Единствен изход

— Имам нужда от защита за себе си и за дъщеря си.

— Кой е този слуга?

— Един, когото познавам от Ню Йорк. Няма нищо общо с теб или с Джони.

— Разкарай го.

— Не ставай глупав.

— Как се казва?

— Девлин.

— Нямаш нужда от него. Не ми създавай неприятности.

— Кажи на тези животни да ме оставят на мира.

Мислович не отговори.

Ани изчака още секунда и додаде:

— Точно това си и помислих. Дочуване. Недей да ми звъниш повече. Вече си имам достатъчно проблеми.

Мислович затвори телефона и попита Зенко:

— Значи твоят човек не знае нищо?

— Той само следи съобщенията по компютъра. Но от това, което ми каза, ми се струва, че черното ярди те е излъгало.

— Аха. Защо?

— Май Девлин не е застрелял техния човек. Мисля, че личната охрана на Оливър го е застреляла.

— Боже мой, тези хора наистина са животни. Трепят се един друг, вместо да се целят в противника?

Зенко сви рамене.

— Понякога се случва. Знаеш го.

— Няма извинение.

— Няма. Но се случва.

— Твоята свръзка знае ли нещо повече?

— Не. Но ще намери човек, когото може да купи.

— За колко.

Зенко сви рамене.

— Ще се спазарим.

— Добре. Все пак е някакво начало. Съмнявам се, че този дивак Оливър ще повярва, че нямаме нищо общо с тази работа, но засега поне не сме на тъмно.

— Смяташ, че Оливър е убеден, че ти си й изпратил бодигарда?

— Убеден е. Не знам. Боже мой, тази жена само усложнява нещата.

— Трябва да го убием.

— Кого?

— Черният. Може би и нея.

— И какво? Да започваме пак отначало? Нямам време за това. Налага се да работим с него. Ако се сдобием с достатъчно информация и свръзки, ще ги избием всички и ще дадем ход на собствената си операция.

Зенко се намръщи, но не пожела да спори.

— Всички те са свине, Зенко. Диваци. Всички са един дол дренки.

— А жената?

Преди да успее да му отговори, Мислович бе прекъснат от Боби, който се върна в салона и съобщи, че някой отвън иска да се види с господин Милс.

Всички мъже се извърнаха към Боби.

— Кой иска да ме види? — попита Мислович.

— Някакъв мъж.

— Мъж ли? Не си ли каза името?

Зенко и останалите внимателно следяха размяната на реплики. Джими Атлас имаше вид, сякаш прави облог дали Мислович ще може, или няма да може да разбере какво всъщност става.

— Не — отвърна Боби.

— Какво ти каза той, Боби? — нервно запита Мислович.

Боби го изгледа накриво и изведнъж се сети.

— Спомена, че е приятел на Ан Печ.

— Какво?

— Приятел на Ан Печ.

Мислович погледна към Зенко. Онзи ококори очи. Мислович се обърна към Боби и му каза:

— Много добре. Сега искам да излезеш и да кажеш на човека да изчака навън. После иди някъде и се върни тук утре. Разбра ли?

Боби кимна.

— За днес свърши достатъчно работа, Боби. Кажи на човека да чака и си иди вкъщи.

Момчето кимна отново и напусна.

Мислович се обърна към Джими Атлас и му каза:

— Виж дали му го е казал, след което и ти също си върви.

Атлас се надигна.

— Смяташ ли, че това е шибаният тип от Ню Йорк? — попита Зенко.

— Така изглежда.

— Мислиш, че тя го е пратила тук?

Мислович вдигна рамене.

— Способна е почти на всичко.

— Да не е побъркана?

— Кой знае…

— Сигурно е той. Как иначе щеше да те намери толкова бързо?

— Ще го попитам.

— Какво смяташ да правиш с него?

Мислович помисли за миг и отговори:

— Ще го дам на Оливър.

— На ярдито? Защо?

— Така ще постигна две неща. Ще дам урок на онази кучка, че не може да си позволява такива волности, и ще убедя Оливър, че съм му приятел. Ще продължим да му помагаме. Ще ги накараме да ни се чувстват задължени.

— Те нямат никаква чест.

— Като се оправя с тях, няма да имат нищо. Засега искам да ги накарам да си мислят, че им помагаме. Значи, Зенко, излизаш навън и проверяваш този симпатяга. Ако е Девлин, претърсваш го от главата до петите и го довеждаш тук. Сигурно са му здрави топките, за да дойде да ме потърси тук.

— Може би не. Може би тя му е казала, че сме приятели — отвърна Зенко.

— Възможно е. Ти само го провери дали е чист. Не искам и пила да има по него.

— Окей.

На излизане Зенко даде на Роланд и Пете заповеди на хърватски и те напуснаха салона.

Отвън на улицата Девлин се бе облегнал небрежно на една паркирана наблизо кола с вид на човек от Сохо. Носеше широки панталони и спортно сако, без вратовръзка. Ризата му бе разкопчана до второто копче и под нея се виждаше дебела верижка.

Зенко се приближи и попита:

— Ти кой си?