Джон Кларксън - Единствен изход

— Девлин?

— Да. Той е единият.

— Но той трябваше да е мъртъв!

— Да, но не е. Изглежда, че вие, хора, просто не можете да го убиете, независимо колко информация ви подавам. Тук май работя с идиоти.

Мислович се наежи, но не каза нищо.

Рейли издърпа крачола на панталона си, за да покаже на Мислович превръзката.

— Биха ме с железен лост. Заплашиха да ме осакатят. Да парализират гръбначния ми стълб. Бяха тръгнали за вас. Искаха да разберат къде могат да ви намерят, но аз не знаех къде се намирате, нито вие, нито останалите.

— Но те са знаели за банката?

— Бяха подслушали телефона ми. Знаеха всичко.

— Знаели са, че отиваш да изтеглиш пари за нас?

— Да. Уолдрън ми каза да отида, да ги получа и да ви ги предам. Това беше всичко. Трябваше да ви проследят до мястото на сделката с дрогата.

— Наистина ли?

— Това ми казаха, но всичко това бяха глупости. Те просто искаха парите. Те са най-обикновени крадци, с нищо не са по-добри от когото и да било от нас. Хванаха ме, когато вече излизах.

— Кой?

— Девлин.

— Сигурен ли си?

Рейли вдигна рамене.

— Че кой друг?

Мислович не каза нищо повече. Умът му разиграваше най-различни варианти. Той допи чашата си, усмихна се на Рейли, сякаш да го поздрави и излезе от стаята. Джордж Антън си знаеше работата от тук нататък. На прага Мислович се обърна и кимна на екзекутора.

Джордж се изправи от стола си и се приближи до Рейли, като се спря на няколко крачки от него.

Старият боксьор тежка категория го попита:

— Искаш ли нещо за пиене?

В този момент Рейли си помисли, че едва ли друг път в живота му толкова му се е искало пиене.

— Да! Да! Уиски, ако имате.

Той проследи как едрият мъж се приближи до етажерките на отсрещната стена. Джордж се върна с една водна чаша и бутилка „Дюърс“. Сипа два пръста на Рейли и постави бутилката на масата.

Рейли изпи питието на един дъх, поглъщайки с удоволствие вкуса на дървеници, докато уискито проникваше надолу по тялото и затопляше стомаха му.

Той погледна с надежда към Джордж и бе възнаграден с още два пръста скоч. Помисли си дали този път да не погълне питието малко по-бавно, но беше твърде нетърпелив уискито да облекчи болката му. Може би едрата горила просто щеше да продължава да му долива. Когато протегна назад глава да пресуши чашата, Джордж Антън притисна малък револвер в тила му и го застреля.

Сега дойде ред на същинската работа. Джордж трябваше да занесе тялото на долния етаж в друга стая и да го постави върху дълга маса от неръждаема стомана. После щеше да си облече голяма гумена престилка, която го покриваше от врата до обувките.

Докато разфасоваше трупа, повечето кръв и течности щяха да изтекат от тялото. Джордж щеше да измие мястото и да натика повечето от кървавата мръсотия в дренажа в средата на пода. Останалата част от работата му се състоеше в търпеливо смилане на парчетата в голяма индустриална месомелачка.

Каймата от плът и кости след това щеше да бъде натъпкана в пластмасови чували от по тридесетина кила. Джордж щеше да завърже здраво чувалите с водопроводни кълчища.

Някъде късно през нощта щеше да докара един раздрънкан пикап на пазара и да натовари чувалите. Никой нямаше да забележи. И да го забележеха, щеше да изглежда като нещо съвсем обикновено. Рано заранта, преди лондонският трафик да се натовари, Джордж щеше да откара пикапа до един завод за преработка на отпадъци извън Лондон, където съдържанието на пластмасовите чували щеше да бъде изгорено.

Докато станеше всичко това, застрелването на Патрик Рейли в главата щеше почти да бъде забравено. Всъщност, не самото убийство изморяваше Джордж Антън. Изморяваше го същото онова нещо, което предизвикваше досада при повечето дейности в цял свят — изхвърлянето на боклука.

Когато Мислович влезе в главното помещение на складовия хангар, той се изненада от голямото количество хора, които Зенко бе успял да събере за толкова кратко време. Зенко бе намерил най-подходящия отдушник за своята ярост — войната. Няколко души вече разопаковаха сандъците с АК-47.

Мислович махна с ръка на своя първи помощник.

— Зенко, я ела.

— Да?

— Ти ми каза, че оня, който е скочил зад Рейли и Радич, е бил същият чернокож дявол, който излезе на Беруик стрийт да спипа Девлин.

— Точно така. Висок, слаб, с налудничав поглед. Застрелях го веднага след като хвърли чантата в колата си.

— Той имаше ли маска на лицето?

— Аха. Дръпната до долу плетена шапка. С дупки за очите.