Джон Кларксън - Единствен изход

По средата на стаята беше поставена стара, квадратна дъбова маса, която беше майсторски орнаментирана с дърворезба. По-скоро й прилягаше да се намира в трапезарията на някой дом в стил от осемнадесети век в по-богатите квартали на Лондон, вместо в някакво складово помещение зад пазара „Спитълфийлдс“. Край нея седеше Мислович, а Рейли беше седнал отляво, с лице към него от същата страна на масата.

От другата страна на малкото помещение седеше един мъжага, който беше в състояние да счупи който и да е кокал по тялото на Рейли, без помощта на никакви приспособления за инквизиции. Това беше Джордж Антън, по-големият брат на бодигарда на Драган, Тешич. Джордж седеше мълчаливо и неподвижно. Беше се превил на две, с лакти на коленете, като някой стар боксьор тежка категория, готов да изскочи веднага на ринга.

Рейли представляваше истинска развалина. Болкоуспокоителните бяха престанали да действат. Всяко място, където Девлин го бе ударил, пулсираше от болка. Главата му се пръскаше от удара с палката, а носът му бе счупен от удара на Зенко. Изглеждаше отчайващо.

Мислович все още не бе промълвил и една дума на Рейли. Той отпиваше кафе и го гледаше втренчено. Най-после заговори:

— Значи ти си полицаят, приятел на Зенко.

Гласът на Мислович прозвуча сърдечно, почти със симпатия. Малка искрица надежда просветна някъде в мозъка на Рейли.

— Да, сър. Аз съм. Стараех се да помогна на Зенко с… информация и изобщо.

— Е, днес не можа да помогнеш особено, приятел. Какво стана?

— Не знам, сър. Кълна се, че не знам. Някой ми скочи изотзад.

— И нямаш никаква представа кой може да е той?

— Не. Наистина.

— Наистина?

— Не.

Мислович кимна замислено и погледна нагоре към тавана. Пое си дълбоко дъх, сякаш се подготвяше за някаква особено трудна задача.

— Нямам нито време, нито желание да ти задавам въпросите повече от един път.

Рейли не знаеше какво да отговори. Мислович се обърна към едрия мъж, който чакаше търпеливо.

— Джордж, що не сложиш една ръка.

Едрият мъж стана от стола си, дотътри се до Рейли и го сграбчи за дясната китка. Направи го толкова бързо, че Рейли нямаше никаква възможност да избегне хватката му. Инстинктивно се дръпна, но при мощта на Джордж от това движение нямаше никаква полза. Едрият мъж изобщо не реагира, само дето следващото му движение се оказа малко по-бързо, което не даде на Рейли никаква възможност да се съпротивлява. Джордж бързо и ловко сграбчи ръката на Рейли точно под лакътя. После, без никакво предупреждение или колебание, я натресе в коляното на Рейли. Това единствено, брутално движение прекърши двете кости на подлакътницата. Прозвуча по-скоро като приглушено пукане, отколкото като истинско счупване. Подлакътницата на нещастника се изду веднага, а счупените краища на костите се подадоха през месото под кожата. Рейли изпъшка. Лицето му стана мъртвешки бледо и той загуби съзнание.

Дори Мислович направи гримаса, станал свидетел на жестоката гледка.

Джордж пусна ръката, за да не пробият счупените кости през кожата, докато Рейли се строполяваше на пода. После се затътри към редицата лавици, окачени на отсрещната стена и се пресегна да вземе шишенце с амоняк.

Със същата мудна, тътреща се походка, той се върна до масата, развинти капачето и постави шишенцето точно под носа на Рейли.

Ирландецът се събуди с рязко движение и се закашля от острата миризма. Болката в прекършената му ръка беше удивително слаба, но шокът го беше накарал да се облее в студена пот. Мисълта какво щяха да направят с него, ако ги лъжеше, накара пред затворените му очи да закръжат черни петна.

Гадеше му се, но успя да овладее пристъпа и да стегне гърло.

— Е, добре, да започнем отначало. Какво се случи? — прозвуча спокойния глас на Мислович.

Рейли намести счупената си ръка в скута си и заговори, но нещо се беше прекършило вътре в този несретник. Девлин го бе отчаял, но Уолдрън му бе предложил глътка надежда. Сега Мислович му я бе отнел. Той започна да говори с безстрастен глас. Думите му звучаха като горчив, унил коментар за безсмислието на собствения му живот.

— Те знаеха, че съм във връзка с вас. Всемогъщият главен инспектор Уолдрън. Още след като ги изтървахте на Пикадили знаеше, че съм аз. Все едно, че ме бяхте белязали. Проследил ме беше, записвал бе телефона ми. Той и онова копеле Девлин ме налагаха садистично с железен лост, макар че знаеха всичко. Просто искаха да се подсигурят, че ще изпълня задачата си в банката.