Джон Кларксън - Единствен изход

Двамата детективи кимнаха. Уолдрън остави Риналди да помисли за евентуални пропуски във версията.

— Окей?

Риналди се намръщи, помисли още няколко секунди и кимна:

— Значи се разбрахме. Ако искате от нас да играем тази игра, шефе, разбрахме се. Но ако се разнищи, тогава всеки за себе си.

— Така да бъде.

— Между нас казано, какви са шансовете на Рейли да излезе оттам? Никога не съм харесвал старото копеле, но тъй или иначе той е ченге.

— Беше ченге. Давал е информация на югославяните. Подозирам, че се е забъркал много отдавна. И Фентън го знае. Тъй че няма да бъде учудващо, ако този път остави случая просто да мине. Ако Рейли не излезе жив оттам, значи просто е получил това, което си е заслужил.

— Какъв беше целият този екшън, който се разигра при банката?

— Вие видяхте ли какво стана зад ъгъла? Аз не можах.

— Не всичко. Трафикът беше задръстен. Един от тях стреля по някакъв тип, който изтича откъм ъгъла с кожена чанта. Може би го рани. После продължи и изпразни пистолета си в него.

Уолдрън знаеше, че Девлин беше взел парите от Рейли. Знаеше, че кожената чанта беше у него. Но кого бе застрелял югославянинът? Това със сигурност не беше Девлин.

— Какво стана с кожената чанта?

Едуардс отговори:

— Видях, че я хвърли в багажника на колата, която го чакаше. Синьо волво. Какво имаше в чантата?

— Те използваха Рейли, за да изтеглят пари. За покупка на дрога. Исках да ги проследя къде ще отидат, след като вземат парите. За съжаление, някой изглежда е знаел за тегленето на парите и ги е нападнал. Който и да е бил, мисля, че са взели парите на югославяните. Но те ще обвинят Рейли за това. От всичко, което знам за него, не бих изключил да е играл двойна игра.

— Гаден дърт педераст! Не съм си мислил, че ще му стиска да се напъха в такова нещо.

— Само предполагам. Но що се отнася до вас двамата, вие нищо не знаете за тази работа. Ако това, което играе Рейли, излезе наяве, той ще трябва да отговаря за него, но аз няма да го клеветя. Ако Рейли излезе жив оттук, ще има да пише обяснения. Ако не, както казах, ще си е получил това, което заслужава. Всичко, което знаем, е, че Рейли ми се е обадил да дойда тук, аз съм ви извикал и сме продължили да се опитваме да намерим Мислович. Ще почакаме тук още известно време и ще видим какво ще стане.

Двамата детективи се отпуснаха на седалките си и всеки за себе си започна да изчислява какви са вероятностите да се измъкнат с версията, която Уолдрън им бе предложил. В края на краищата всичко се свеждаше до правилото, което е в сила по целия свят: ченгетата трябва да се защитават един друг. И Риналди, и Едуардс знаеха, че и двамата са нагазили достатъчно надълбоко, за да се измъкнат. Ако Рейли бъдеше убит, щеше да последва крупно разследване. Не съществуваше алтернатива, освен да се съгласят с версията и да държат на нея, докато е възможно.

— Колко ще висим тук? — попита Риналди.

— Не знам — отвърна Уолдрън.

Не им се наложи да чакат дълго. След около десет минути започнаха да прииждат коли и таксита. От всяка кола заизскачаха по един или двама души. Съобщението беше разпратено и наемниците се отзоваваха.

След като се бяха добрали до Запада, повечето от хората, които сега прииждаха на пазара „Спитълфийлдс“ поединично или по двама, бяха се пробвали в подземния свят. Някои от тях работеха директно за Мислович, други за сенчестата мрежа на източноевропейските гангстери и престъпници, които бяха започнали да утвърждават своето присъствие и дейности в различни западноевропейски градове. Но всеки от тях беше възприел призива на Мислович като възможност да придобият самочувствие и да докажат своята лоялност към една набъбваща организирана криминална групировка, която можеше да ги издигне до следващото ниво на власт и богатство. Ако трябваше да убият някого, за да се доберат до това ниво, щяха да го сторят. За повечето от тях призивът за битка беше път към славата. Убийствата бяха онова, от което преживяваха.

Вътре в склада Зенко стоеше на телефона и разпращаше съобщения за сбор до различни хора. Не обясняваше подробности, просто им поръчваше да се стичат към пазара. След като пристигнеха, щеше лично да им обясни какво да правят.

В една стая в другия край на сградата зад пазара, Мислович седеше с Рейли. Зенко беше разказал за инцидента при банката, но Мислович бе твърдо решен сам да разбере какво се е случило и защо.

Малката задна стаичка беше ярко осветена от няколко оголени луминесцентни лампи на тавана. Подът беше циментов, а стените представляваха недовършени панели, по които се провиждаше ръждясала стомана.