Виктор Левашов - Изчезнал безследно

— Ти нямаш избор.

— Не се знае още!

— Ама що за човек си? Нима не разбираш къде си се натикал?

— Просвети ме. Може пък наистина да не разбирам нещо.

— Знаеш ли какво е станало вчера в Соколники?

— Знам.

— Не знаеш всичко. Главното не знаеш. И твоята жаба от „Петровка“ не го знае. На хората на Гърка е попречил охранителят от фирма „МХ плюс“ Мухин. Ти го видя. Оня дребният. Той казал на следователя, че се е озовал случайно там. Не се е озовал случайно. Никак случайно даже. Аз ходих при Пастухов да разбера какво наистина се е случило. Той ми разказа.

— Ей така просто взе че ти разказа?

— Не просто. В замяна на това, което му разказах аз. Между другото преди моето идване при него в селото му вече бяха ходили ченгета от „Петровка“, търсели Калмиков. Яко си намазал лапата на оная жаба. Обаче си хвърляш парите на вятъра, Калмиков не им е по силите. Та значи, когато момчетата на Пастухов намерили Гърка. Той още не бил изстинал. Намерили го в седем и половина вечерта. А ЧП-то е станало в шест и петнадесет. И аз мисля, че някой е успял да си побеседва с него. Като се има предвид, че му се е случил инфаркт, може да се досетим кой. А ако мислиш, че Гърка не е разказал на Калмиков абсолютно всичко, което знае, то ужасно грешиш. Много, Петрович. За да нямаш никакви съмнения по този повод…

Тюрин сложи на масата една аудио касета.

— Прослушай този разговор. Аз вече го чух. И помолих Пастухов да го презапиша. За теб. Самият разговор може и да не ти е интересен, обаче в него има една фраза… Впрочем сам ще разбереш за коя фраза говоря. И ще разбереш коя е последната ти грешка. Това е, Петрович. Службата ми при теб приключи. Направих за теб всичко, което можех.

Тюрин сграбчи куршумите от масичката и ги изсипа в пликчето.

— Няма ли да ми ги продадеш? — поинтересува се Мамаев.

— Непременно. За какво според теб съм ги пазил толкова време? Но аз няма да ти ги продам, Петрович. Не, ще ти ги подаря. А ти ще ми подариш малко пари.

— Колко?

— Как така колко? — учуди се Тюрин. — Един милион долара. А ти ще си откраднеш още. Сега разбра ли защо толкова искам да останеш жив? Бъди здрав, Петрович!

Тюрин си допи уискито и без да се сбогува, излезе. Мамаев пъхна касетата в уредбата. От колоните се чу:

— Започнете от началото. От осемдесет и четвърта година. Какво се случи на четиринадесети декември в Кандахар!…

Той два пъти прослуша записа, макар още първия път да разбра коя фраза е имал предвид Тюрин.

Фразата беше:

„Пленените душмани на разпит пееха пред него без всякакъв скополамин.“

Тя означаваше, че Калмиков знае всичко.

Припряно, молейки се дано Буров да си е на мястото, Мамаев набра номера на секретариата на Народна банка и помоли дежурния да го свърже с президента.

Буров си беше на мястото.

— Мамаев е. Не бихте ли могли да ми отделите днес малко време?

— Днес? — попита Буров с наглото си козе тенорче.

— А защо не утре?

— Днес — мрачно повтори Мамаев. — Сега.

— Разбирам ви, драги ми господине, много добре ви разбирам. Но днес съм на прием във френското посолство. Така че все пак утре. Обещавам, че ще преживеете тази нощ. Утре в седем и тридесет, драги ми господине. Желая ви всичко най-прекрасно.

Фокусът с времето, който беше извъртял президентът на Народна банка Буров, се оказа банално прост: пет хиляди долара от анонимен наредител във валутната сметка на главната счетоводителка на фирмата за недвижими имоти „Проджект“, вежлива молба по телефона — и покупката на апартамента на Галина Сомова била оформена със задна дата. Бизнес дамата си призна това на Артиста без всякакво смущение, а сякаш дори с гордост от умението си да прави мангизи от нищото и с тънък намек, че на уморения наемник няма да му се наложи да мисли за житейската проза, ако…

Наистина: хората не знаят какво творят.

Бизнес дамата не е можела и да си представи какво драматично въздействие ще окаже нейният невинен гешефт върху съдбата на непознатия й Калмиков. Точно както нямаше и представа, че признанието й ще сложи точка на нейния роман с уморения наемник.

— Жената може да не е красива, но не бива да бъде пошла — резюмира общия ни извод Артиста и ме насоли персонално: — Твоят Буров е същият пошъл тип, можеше да измисли нещо по-оригинално.

— Защо да е мой? Той е толкова мой, колкото и твой — решително се разграничих от легендарния господин Буров. — Това, че е пошъл тип, е половин беда. По-лошото е, че и той е същият играч като Мамаев.