Виктор Левашов - Изчезнал безследно

Като съобрази, че ще бъде сама в къщата, Люска се изплаши:

— Папа, страхувам се. Там наоколо няма жива душа!

— По дяволите! Наеми някой от местните, нека да пази!

— Ти кога ще дойдеш?

— Не знам. Когато успея, тогава.

Изпитваше режещо желание да отиде веднага на Истра, да се затаи там, да изчака опасността да отмине, но това беше проява на слабост, а сега не можеше да си позволи никаква слабост.

— В офиса! — нареди той на Николай и през целия ден се занимава с работата си особено старателно, както върши рутинните неща човек, на когото вечерта предстои тежък, но сладостен разговор с уличената в изневяра съпруга.

Тюрин пристигна към осем часа вечерта. Дори злобното отмъстително чувство, с което го чакаше Мамаев, не му попречи да забележи тежката мрачност и сякаш гнусливост по високомерното и още по-сънливо от обичайното лице на началника на службата за сигурност. Но Мамаев беше твърде превъзбуден, прекалено ангажиран със себе си, за да се замисля за причините на тази мрачност.

Без да иска разрешение, с правото на свой човек Тюрин се приближи към барчето, монтирано в библиотеката, наля си от отлежалото уиски, което Мамаев държеше за важни посетители, и веднага го изпи, наля си пак и с чашата в ръка се настани в коженото кресло до ниската масичка.

— Капнах като куче. Половин ден съм зад волана — обясни той. — Лоша е работата, Петрович.

— Може би, може би — кимна Мамаев. — Но ти дори не си представяш колко лоша.

— Не искаш ли да попиташ къде съм ходил?

— Не, Тюрин, друго искам да те попитам — отвърна Мамаев. — Съвсем друго.

Той се премести от бюрото на второто кожено кресло до масичката и доверително се поинтересува:

— Кажи ми, Тюрин, лоша ли ти беше работата при мен?

— Нормална.

— Може би съм ти плащал малко? Претоварвал съм те? Какво не ти харесваше?

— Свършвай, не е моментът! — раздразнено каза Тюрин. — Много неща не ми харесваха. Но не е моментът да ги обсъждаме.

— Не, Тюрин, сега е моментът — възрази Мамаев. — Сега! Друг път няма да има!

От невъзможност да се удържи на едно място той скочи, бързо мина през кабинета и се спря пред Тюрин, навел като бик плешивата си глава и наврял ръце в джобовете на сакото, сякаш насила удържайки ги там.

— Искам да разбера, Тюрин. Искам да те разбера. Аз те измъкнах от лайната. Дадох ти всичко. Беше ми почти приятел. Защо постъпи така с мен? За какво ме продаде?

И веднага, без да му даде време да отговори, изкрещя с неудържима злоба:

— Мълчи! Мълчи, куче! Мълчи!

После отиде до вратата на стаичката за отдих и я отвори:

— Влезте!

В кабинета влязоха Николай и охранителят от службата за сигурност, побутвайки пред себе си някакъв човечец с подпухнало от пиянство лице. Това беше Васка каналджията от сградата на „Малие каменшчики“.

— Гледай, авер — предложи му Николай. — Отвори очи и гледай. Няма ли сред присъстващите тук един познат ти гражданин?

Васка каналджията изплашено се огледа, видя Тюрин и му се зарадва като на приятел:

— Земляк! Ти ли си? А аз те чаках, чаках!

— Той ли е? — попита Николай.

— Той! Той! — радостно закима каналджията. — Здрасти, мой човек! Къде изчезна?

— Защо не се здрависаш със земляка си? — поинтересува се Мамаев.

— Стига с тая комедия! — гнусливо подхвърли Тюрин.

— Не ти се радва землякът — съчувствено каза Мамаев. — Е, върви да си почиваш. — Той извади от джоба си десетдоларова банкнота и я подаде на каналджията. — Пийни за здравето на земляка.

— Това може. Това ние винаги. А ако ти, шефе, имаш проблем с отходната тръба или, да речем, запушване…

— Върви, върви! — побутна го към вратата Николай. — Разпознаването приключи.

— Какво ще кажеш, Тюрин? — попита Мамаев. — Какво ще кажеш, боклук ченгешки?

— Не е моментът за тая простотия, това ще ти кажа! — с изненадваща острота отсече Тюрин. — Не е моментът!

— А ти за къде бързаш?

— Аз не бързам за никъде. Но на теб броячът вече ти цъка часовете!

На сънливото му високомерно лице нямаше и сянка от смущение. Имаше умора. Раздразнение. Злоба. Но смущение нямаше. Нямаше!

— Правилно казват хората: когато човек влезе в търговията, губи срам, а когато влезе в милицията — губи съвест — констатира Мамаев. — Все си мислех: какво да те правя? Да те изгоня: това се подразбира. А после? Да ти спра кислорода, та да не те приемат никъде дори за прост охранител? Може, разбира се. Но после си помислих: няма да направя това. Просто ще ти задам един въпрос. И ако ми отговориш честно, ще те пусна да си вървиш. Ето го въпроса: за колко ме предаде? Колко сребърника ти плати Буров?