Джон Хокс - Странникът

— Тогава го направи ти.

— Аз съм инвалид, Мая. Заврян съм тук, в този апартамент, в тази инвалидна количка. Ти си единствената, която може да го направи.

За миг наистина й се прииска да изтегли меча и да тръгне да се бие, но после си спомни боя в лондонското метро. Един баща трябва да защитава дъщеря си. А Тръна беше унищожил детството й.

Тя се обърна и тръгна към вратата.

— Връщам се в Лондон.

— Забрави ли на какво съм те учил? Verdarant durch das Fleisch. Garettet durch das Blut…

Прокълнат от плътта. Спасен от кръвта. Мая помнеше този арлекински израз — и го мразеше — още от малко момиченце.

— Скандирай лозунгите си пред своя нов руски приятел. Пред мен вече не минават.

— Ако няма повече странници, значи Табулата най-сетне е покорила историята. След едно или две поколения Четвъртият свят ще се превърне в студено и стерилно място, където всеки ще бъде наблюдаван и контролиран.

— Вече е така.

— Това е наш дълг, Мая. Ние сме за това. — Гласът на Тръна беше изпълнен с болка и съжаление. — Често съм си мечтал за друг живот, искало ми се е да съм се родил невеж и сляп. Но не мога да се извърна и да отрека миналото, да отрека всички арлекини, които са пожертвали живота си в името на такава важна цел.

— Ти ми даде оръжия и ме научи как да убивам. Сега ме изпращаш на сигурна смърт.

Тръна изглеждаше дребен и крехък в инвалидната количка. Гласът му се превърна в дрезгав шепот.

— Бих умрял за теб.

— Но аз няма да умра за кауза, която вече не съществува.

Посегна да го потупа по рамото. Жест на сбогуване, шанс да го докосне за последен път — но ядосаното му изражение я накара да си отдръпне ръката.

— Довиждане, татко! — Тя се обърна към вратата и махна резето. — Имам съвсем малък шанс да бъда щастлива. Не мога да ти позволя да ми го отнемеш.

Нейтан Бун седеше на втория етаж на склада от другата страна на улицата, срещу магазина за бельо. Наблюдаваше през бинокъла за нощно виждане как Мая излиза от дома на Тръна и тръгва по улицата. Вече беше заснел пристигането й на терминала на летището, но беше доволен, че я вижда пак. По-голяма част от работата му тези дни се свеждаше до взирането в монитора на компютъра, проверяването на телефонни обаждания и кредитни карти, четенето на медицински картони и полицейски бюлетини от десетки страни по света. Наблюдаването на истински арлекин му помагаше да се върне в реалността на това, което вършеше. Врагът все още съществуваше — бяха поне няколко на брой — и негова беше отговорността да ги ликвидира.

Преди две години, след засадата в Пакистан, откри, че Мая живее в Лондон. Поведението й в обществото показваше, че се е отказала от жестокостта на арлекините и е решила да заживее нормално. Братството искаше да я очисти, но Бун им изпрати дълъг имейл, с който изразяваше несъгласието си. Знаеше, че тя може да ги отведе при Тръна, Липата и Блажената майка. И тримата арлекини все още бяха опасни. Трябваше да бъдат проследени и унищожени.

Мая щеше да забележи, ако някой я следи в Лондон, затова Бун изпрати техници в апартамента й и те поставиха проследяващи устройства навсякъде, та Братството да има достъп до телефонните й разговори, имейлите и кредитните й карти. Първият знак дойде, когато Мая изпрати имейл на шефа си и му поиска отпуска, за да видела „болен роднина“. Когато си купи билет за петък за Прага, Бун реши, че това е логичното място, на което би се скрил Тръна. Имаше три дни да иде до Европа и да измисли план за действие.

Тази сутрин един от служителите на Бун беше прочел бележката, оставена в хотелската стая на Мая от руснака, който работеше за Тръна. Сега Бун вече знаеше къде се намира апартаментът му и само след няколко минути щеше да се изправи лице в лице с арлекина.

Чу гласа на Лутка по радиостанцията.

— Сега какво? Да я проследим ли?

— Това е работа на Халвър. Той ще се оправи. Тръна е по-важната цел. С Мая ще се оправим по-късно вечерта.

Лутка и тримата техници седяха в каросерията на паркираната на ъгъла камионетка. Лутка беше лейтенант от чешката полиция и трябваше да се оправя с местните представители на реда. Унгарецът беше огромен мъжага и не знаеше английски. Сръбският му приятел, бивш войник, говореше четири езика и изглеждаше интелигентен, но Бун му нямаше доверие. Беше от хората, които се скатаваха, ако има съпротива.

Беше студено и Бун беше с непромокаемо яке и плетена шапка. Военната му подстрижка и металните рамки на очилата го правеха да изглежда дисциплиниран и в отлична форма — приличаше на учен, който в неделя ходи на маратони.