Джон Хокс - Странникът

Преди време в Барселона една циганка й бе обяснила защо имала право да бърка по джобовете и да краде туристите по хотелите. Когато римляните разпънали Христос, направили златен пирон, който да забият в сърцето му. Един циганин — явно и в древния Йерусалим имало цигани — откраднал пирона и затова Господ им позволил да крадат до края на света. Арлекините не бяха цигани, но Мая реши, че нагласата им не се различава кой знае колко. Баща й и приятелите му имаха силно развито чувство за чест и собствен морален кодекс. Бяха дисциплинирани и предани един на друг, но презираха всички граждански закони. Вярваха, че имат правото да убиват и унищожават, защото са дали обет да защитават странниците.

Мина покрай църквата „Светото разпятие“ и погледна към номер 18 на отсрещната страна на улица „Конвиктска“. Червена врата, навряна между железарски магазин и магазин за бельо, на чиято витрина имаше манекен с колан с жартиери и чорапи с пайети. Над магазините имаше още два етажа и всички прозорци бяха или със спуснати кепенци, или с мръсни сиви стъкла. Арлекините имаха поне три изхода на къщите си и един от тях задължително беше таен. Тази сграда имаше червената врата и сто на сто втора врата в задния двор. Вероятно имаше и таен проход, който водеше надолу към магазина за бельо.

Тя дръпна капачката на ножницата и я наклони леко напред. Дръжката на меча щръкна няколко сантиметра. В Лондон призовката беше дошла по обичайния начин: ненадписан плик от амбалажна хартия, пъхнат под вратата. Нямаше представа дали Тръна е още жив и я чака. Ако Табулата беше разбрала, че е замесена в убийствата в хотела преди девет години, по-лесно беше да я подмамят да напусне Англия и да я ликвидират в чужд град.

Пресече улицата и спря пред витрината на магазина за бельо. Търсеше традиционен арлекински символ — маска или десен на ромбове, нещо, което да успокои нарастващото й притеснение. Беше седем часът. Бавно закрачи по тротоара и видя знака с тебешир на паважа. Овал с три прави линии: абстрактно изображение на лютнята на арлекина. Ако беше дело на Табулата, щяха да се постараят да прилича повече на лютня. А знакът беше надраскан просто ей така — сякаш го беше нарисувало дете.

Натисна звънеца на входната врата, чу се жужене и тя видя камера, скрита в металната козирка над рамката. Ключалката изщрака и тя влезе в малко фоайе, което водеше към стръмна метална стълба. Вратата зад нея се плъзна и се затвори, щракна тежко резе. Капан. Тя извади меча, вдигна го и се заизкачва по стълбите. Горе имаше още една стоманена врата и още един звънец. Мая натисна копчето и от малкото говорителче се чу електронен глас:

— Гласова проверка, моля.

— Върви по дяволите!

Компютърът анализира гласа й и след три секунди вратата щракна и се отвори. Мая влезе в голяма бяла стая с полиран дървен под. Апартаментът на баща й беше чист и просторен. Нямаше нищо пластмасово, нищо фалшиво, изкуствено или крещящо. Нисък плот отделяше антрето от всекидневната. В нея имаше кожен стол и стъклена масичка. На масичката имаше ваза с една-единствена жълта орхидея.

На стената имаше два плаката в рамка. Единият рекламираше изложба на японски самурайски мечове в института за изящни изкуства „Нецу“ в Токио. Пътят на меча. Животът на воина. На втория имаше скулптура от 1914 година, наречена „Три стандартни спирания“. Марсел Дюшам. Французинът беше пуснал триметрови канапи върху пруско синьо платно и после беше очертал контурите им. Като всеки арлекин, Дюшам не се бореше срещу случайността и несигурността, а ги използваше, за да твори.

Тя чу стъпки на боси крака, обърна се и видя младеж с бръсната глава и немски автомат. Усмихваше се. Автоматът беше наведен под четирийсет и пет градусов ъгъл. Ако беше достатъчно тъп да го вдигне, тя щеше да отстъпи вляво и да му отсече главата.

— Добре дошла в Прага! — поздрави я той на английски с руски акцент. — Баща ти ще дойде след секунда.

Носеше панталони с шнур на кръста и фланелка без ръкави, с изрисуван отпред японски йероглиф. Ръцете и вратът му бяха нашарени с безброй татуировки. Змии. Демони. Картина от ада. Нямаше нужда да го вижда гол, за да разбере, че по него има цяла епопея. Арлекините винаги колекционираха особняци и ненормалници за прислуга.

Мая прибра меча.

— Как се казваш?

— Алексей.

— Откога работиш за Тръна?

— Това не е работа. — Младежът изглеждаше доста самодоволен. — Помагам на баща ти, а той помага на мен. Усвоявам бойните изкуства.