Джон Хокс - Странникът

Кацна късно следобед и взе автобуса до Прага. Изборът на транспорт беше незначителен акт на неподчинение. Един арлекин щеше да наеме кола или да се качи на такси. В таксито винаги можеш да прережеш гърлото на шофьора и да поемеш контрола. Самолетите и автобусите бяха опасен избор, като капани само с един изход за бягство.

Никой няма да ме убие, реши тя. Никой не го е грижа за мен. Странниците предаваха способностите си по наследство, затова Табулата се опитваше да унищожи семействата им до крак. Арлекините защитаваха странниците и техните учители — пътевиждащите, но решението беше доброволно. Детето на арлекини можеше да се отрече от пътя на меча, да приеме светско име и да си намери място в Голямата машина. Ако не създаваше проблеми, Табулата не го закачаше.

Преди няколко години Мая отиде при Джон Мичъл Креймър, единственият син на Зеления, английски арлекин, убит в Атина от кола-бомба на Табулата. Креймър отглеждаше свине в Йоркшир и Мая го наблюдаваше как се бъхти из калта с кофите помия за квичащите животни.

— За тях ти не си преминала чертата — каза й той. — Изборът е твой, Мая. Все още можеш да се оттеглиш и да водиш нормален живот.

Мая реши да се прекръсти на Джудит Странд, млада жена, завършила курсове по промишлен дизайн в Салфордския университет в Манчестър. Премести се в Лондон и започна почасово да помага в една фирма за дизайн, но скоро й предложиха и целодневна работа. Трите години в Лондон бяха изпълнени с поредица лични предизвикателства и малки победи. Мая все още си спомняше как за първи път напусна апартамента си невъоръжена. Нямаше с какво да се защити от Табулата и се почувства слаба и уязвима. Всички хора на улицата я зяпаха, всеки, който понечеше да се приближи, беше потенциален убиец. Чакаше куршума или ножа, но нищо не се случи.

Постепенно започна да остава все по-дълго навън и да изпробва новото си светоусещане. Не се оглеждаше във витрините, за да проверява дали я следят. Когато се хранеше в някой ресторант с приятели, не носеше пистолет и не сядаше с гръб към стената.

През април наруши основно правило на арлекините и започна да ходи на психиатър. В продължение на пет скъпоструващи сеанса седеше в пълната с книги стая в Блумсбъри. Искаше да говори за детството си и за първото предателство в метростанцията на „Арсенал“, но нямаше как. Доктор Бенет беше спретнат човечец, който разбираше доста от вино и старинен порцелан. Мая помнеше объркването му, когато го нарече гражданин.

— Да, разбира се, че съм гражданин — отвърна той.

— Роден съм и съм израснал във Великобритания.

— Това е определение, което използва баща ми. Деветдесет и девет процента от населението са или граждани, или зомбита.

Доктор Бенет свали златните си очилца и почисти стъклата със зелена памучна кърпичка.

— Ще ми обясните ли какво значи това?

— Гражданите са хора, които си мислят, че разбират какво става по света.

— Не разбирам всичко, Джудит. Никога не съм твърдял подобно нещо. Но съм информиран за настоящите събития. Гледам новините всяка сутрин, докато тренирам на пътеката.

Мая се поколеба и реши да му каже истината.

— Фактите, които знаете, са в голямата си част илюзорни. Истинската историческа битка се води под повърхността.

Доктор Бенет й се усмихна снизходително.

— Разкажи ми за зомбитата.

— Зомбитата са хора, които изцяло са погълнати от борбата за оцеляване и не обръщат внимание на нищо друго. Живеят само ден за ден.

— Искаш да кажеш бедните хора ли?

— Може да са бедни или да са част от Третия свят, но все още могат да се променят. Баща ми казваше: „Гражданите пренебрегват истината. Зомбитата просто са прекалено уморени“.

Доктор Бенет сложи отново очилата си и вдигна бележника.

— Може би трябва да поговорим за родителите ти.

Това сложи край на терапията. Какво можеше да каже за Тръна? Баща й беше арлекин, оцелял в пет опита за покушение от Табулата. Беше горд, жесток и много смел. Майка й беше от сикхско семейство, което помагаше на арлекините от поколения. В памет на майка си Мая носеше стоманена кара на дясната си китка.

Същото лято на двайсет и шестия й рожден ден една от колежките й от фирмата я разведе из бутиците в Западен Лондон. Мая си купи стилни ярки дрехи. Започна да гледа телевизия и се опита да повярва на новините. Понякога се чувстваше щастлива — почти щастлива — и приветстваше безбройните начини за отвличане на вниманието, осигурени от Голямата машина. Винаги имаше нещо ново, от което да се страхуваш, или нов продукт, който всеки иска да купи.