Джон Хокс - Странникът

Въпреки че вече не носеше оръжия, от време на време се отбиваше до една школа по кикбокс в Южен Лондон и изкарваше по един спаринг с инструктора. Вторник и четвъртък посещаваше клас за напреднали в една кендо академия и се биеше с бамбуков меч — шинай. Преструваше се, че просто поддържа форма като останалите си колеги в офиса, които тичаха или играеха тенис, но знаеше, че не е само това. Когато се биеш, живееш с мига, опитваш се с всички сили да се защитиш и да сразиш противника. Нищо от нещата, които правеше в цивилния живот, не можеше да се сравни по сила с това преживяване.

Сега беше дошла в Прага да види баща си и цялата позната параноя на арлекина я завладя отново с всичка сила. Купи си билет от будката на летището, качи се на рейса и седна най-отзад. Лоша отбранителна позиция, но хич не й пукаше. Наблюдаваше една възрастна двойка и групата немски туристи, които се качиха на автобуса и започнаха да подреждат багажа си. Опита се да се разсее, като се замисли за Тръна, но тялото й надделя и я принуди да се премести на седалката до аварийния изход. Победена от възпитанието си и изпълнена с гняв, тя сплете пръсти и се загледа през прозореца.

Започваше да ръми. Когато стигнаха до центъра, вече се лееше пороен дъжд. Прага беше от двете страни на река, но тесните улички и построените от сив камък сгради я накараха да се почувства хваната в лабиринт. Градът беше осеян с катедрали и замъци, островърхите им кули пронизваха небето.

На автобусната спирка имаше по-голям избор. Можеше да върви пеша до хотела или да махне на някое такси. Легендарният японски арлекин Врабеца беше написал, че истинският воин трябва да „поощрява случайността“. С две думи, беше създал цяла философия. Арлекинът се отказваше от безсмислените действия и удобството на навика. Живееш дисциплиниран живот, но не се страхуваш от хаоса.

Валеше силно. Цялата се намокри. Най-предсказуемият избор беше да вземе таксито, което чакаше до бордюра. Мая се поколеба няколко секунди и реши да постъпи като обикновен гражданин. Стисна чантите си в една ръка, отвори със замах вратата и се настани на задната седалка. Шофьорът беше дребен, набит, с брада, приличаше на трол. Каза му името на хотела, но той не реагира.

— Хотел „Кампа“ — повтори тя. — Не ме ли разбрахте?

— Разбрах ви — отвърна шофьорът и се отлепи от бордюра.

Хотел „Кампа“ беше голяма четириетажна сграда, солидна и респектираща, със зелени сенници на прозорците. Намираше се на една калдъръмена улица близо до Карловия мост. Мая плати и тръгна да слиза, но вратата се оказа заключена.

— Отвори я тая проклета врата.

— Извинете, мадам. — Тролът натисна едно копче и вратата се отключи. Той се ухили, докато гледаше как Мая слиза от таксито.

Остави на пиколото да внесе багажа й в хотела. Тъй като идваше да се види с баща си, беше решила да носи обичайните оръжия — бяха скрити в триножника на видеокамерата й. Външността й не загатваше националността й и пиколото я заговори на френски и английски. За пътуването си до Прага се беше отказала от шарените дрехи и носеше, високи обувки, черен пуловер и широки сиви панталони. Това беше арлекинският начин на обличане, който наблягаше на тъмните цветове, скъпите платове и шитите по поръчка дрехи. Нищо опънато или крещящо. Нищо, което може да те забави в боя.

Във фоайето имаше кресла и малки масички. Избледнял гоблен висеше на стената. В ресторанта отстрани няколко възрастни жени пиеха чай и се превъзнасяха над поднос със сладки. Мъжът на регистрацията погледна статива и сака с видеокамерата и остана доволен. Арлекинско правило: винаги да имаш обяснение за това кой си и защо се намираш на дадено място. Видеокамерата беше типичен реквизит. Пиколото и мъжът на регистрацията явно решиха, че е кинаджийка.

Не беше стая, а апартамент и се намираше на третия етаж — тъмен и пълен с имитации на викториански лампи и издути мебели. Единият прозорец гледаше към улицата, а другият — към ресторант-градината на хотела. Продължаваше да вали и ресторантът беше затворен. Раираните чадъри бяха подгизнали, столовете бяха подпрени на кръглите маси като уморени войници. Мая погледна под леглото и откри малък подарък за добре дошла от баща си — кука и петдесет метра въже за катерене. Ако на вратата почукаше не който трябва, за десет секунди можеше да се спусне през прозореца и да изчезне от хотела.

Свали си палтото, наплиска лицето си с вода и сложи триножника на леглото. Когато минаваше през охраната на летището, служителите винаги губеха доста време да проверяват камерата и различните обективи. Истинското оръжие беше скрито в статива. Два ножа в единия крак — тежък нож за мятане и стилет за промушване. Постави ги в калъфите им и ги пъхна под еластичните бандажи на ръцете си. Внимателно спусна ръкавите на пуловера си и се погледна в огледалото. Пуловерът беше достатъчно свободен и напълно скриваше ножовете. Мая кръстоса китки, замахна и единият нож се появи в дясната й ръка.