Джон Хокс - Странникът

— Не бих препоръчал да се държи под упойка още един ден. Пулсът му е наред, но дишането става на пресекулки.

Бун си погледна часовника.

— Още четири часа? Толкова ни трябват, за да кацнем в Ню Йорк и да го откараме до изследователския център.

— Четири часа няма да окажат никакво влияние.

— Ще си до него, когато се събуди — каза Бун. — И ако има проблем, ще поемеш пълната отговорност.

Потърфийлд — ръцете му леко трепереха — извади термометър от черната си чанта и пъхна сензора в ухото на Майкъл.

— Няма да има трайни последствия, но не очаквайте веднага да може да изкатери някой връх. Това е същото като възстановяване след пълна упойка — пациентът е объркан и слаб.

Бун се извърна към малката масичка в средата на самолета. Ядосваше се, че се бе наложило да напусне Лос Анжелис. Един от подчинените му, Денис Причет, беше разпитал ранените мотористи, пратени след Гейбриъл Кориган. Явно беше, че Мая си е намерила съюзници и е заловила младежа. Екипът в Лос Анжелис се нуждаеше от насоки, но разпорежданията бяха ясни. Проектът „Преминаване“ беше от първостепенно значение. В мига, в който се добереше до някой от братята, Бун трябваше лично да го откара до Ню Йорк.

Почти през целия полет беше ровил в интернет да търси Мая чрез центъра за наблюдение на Братството, който се намираше в едно подземие в центъра на Лондон.

Анонимността се беше превърнала в удобна измислица. Кенард Наш веднъж беше изнесъл лекция по тази тема пред група служители във Фондацията. Новото електронно наблюдение беше променило обществото и сега сякаш всички живееха в японски къщи със стени от бамбук и хартия. И въпреки че можеш да чуеш как хората кихат, говорят и се любят, се правиш, че не обръщаш внимание. Преструваш се, че стените са дебели и звукоизолирани. Чувстваш се по същия начин и когато минаваш покрай наблюдателна камера или се обаждаш по мобилен телефон. На летище „Хийтроу“ например имаше специални устройства, които виждаха през дрехите на пътниците. Смущаващо бе да знаеш, че най-различни организации те наблюдават, подслушват разговорите ти и следят покупките ти — така че повечето хора се преструваха, че не е така.

Правителствените служители, които подкрепяха Братството, бяха осигурили кодове за достъп до всички важни бази данни. Най-големият източник беше Пълната информационна система, въведена от американското правителство след приемането на Закона за патриотизма. Базата данни на ПИС обработваше и анализираше всяко извършено чрез компютър действие в страната. Щом някой използваше кредитна карта, върнеше книга от библиотека, направеше паричен превод в чужбина или отидеше на екскурзия, информацията се вкарваше в централизираната база данни. Няколко либерали се противопоставиха на това нарушаване на гражданските права, така че правителството прехвърли контрола на програмата на разузнавателните служби и промени името й на Антитерористична информационна система. След като думата „Пълна“ беше заменена с „Антитерористична“, всички критики престанаха.

Други страни приемаха нови закони за сигурност и въвеждаха собствени варианти на АИС. Освен това всевъзможни частни компании събираха и продаваха лична информация. И ако служителите на Табулата в компютърния център в Лондон не можеха да се сдобият с определени кодове за достъп, можеха да използват софтуерни програми като „Пийпхол“, „Хексоу“ и „Следжхамър“, които им позволяваха да проникват през файъруолс и да влизат във всяка база данни по света.

Според Бун най-обещаващото оръжие в битката срещу враговете на Братството бяха новите компютърни имунологични програми. Първоначално те бяха разработени, за да следят пощенската компютърна система в Англия. Програмите на Братството бяха още по-мощни и третираха целия интернет като огромно човешко тяло. Действаха като електронни лимфоцити — атакуваха опасни идеи и информация.

През последните няколко години имунологичните програми бяха пуснати в интернет от компютърните специалисти на Братството и минаваха незабелязано през хиляди компютърни системи. Понякога се задържаха като лимфоцит в нечий домашен компютър и чакаха да се появи някоя заразна идея. Ако откриеше нещо подозрително, програмата се връщаше в хоста в Лондон за инструкции.

Учените на Братството експериментираха и с нови интерактивни програми, които можеха наистина да наказват враговете, както белите кръвни телца се справят с инфекциите. Имунологичните програми идентифицираха хора, които споменаваха странници или арлекини в общуването си по интернет. Засечеше ли ги, програмата автоматично поставяше вирус за унищожаване на цялата информация в компютъра на жертвата. Част от най-опасните компютърни вируси в интернет беше създадена от Братството или от правителства, които му симпатизираха. Лесно беше да прехвърлят вината на някой шестнайсетгодишен хакер от Източна Европа.