Реймънд Хури - Последният тамплиер

С периферното си зрение забеляза, че в тъмнината проблясваха дребни червеникави точици, които се местеха, следвани от нечии изключително леки стъпки. По ръба на канала се носеха плъхове.

- Тееес!

Гласът на Ванс изгърмя в тишината, отскочи от стените и като че ли връхлетя отгоре ѝ от всички страни.

Тя присви очи и забеляза, че още няколко метра по-напред тъмнината като че ли не е толкова гъста. Пристъпвайки неуверено, тя продължи да се движи. По никакъв начин не можеше да си позволи риска да падне в това нещо в краката ѝ. Когато накрая достигна източника на светлината, видя, че идва отгоре. От тротоарна решетка. Отгоре се чуваха стъпките на вървящите хора. Когато се приближи, дори ги видя - на около шест метра над главата ѝ.

Почувства прилив на надежда и започна да крещи:

- Помощ! Помогнете! Помощ!

Ала никой не я чуваше. А дори и да я чуваше, никой не обръщаше внимание на виковете ѝ. Разбира се, че няма да ѝ обърнат внимание! Че какво друго можеше да очаква?! Та това е Ню Йорк! Да обърне внимание на някакви налудничави викове, носещи се от каналите, би било последното, което би хрумнало на който и да е уважаващ себе си нюйоркчанин.

После си даде сметка, че виковете ѝ отекват по канала както пред, така и зад нея. Заслуша се. Към нея се приближаваха някакви звуци. Жвакащи звуци, като от тежки стъпки във вода. Нямаше намерение да си седи така и да го чака да я докопа. Затова тръгна отново напред, без въобще да обръща внимание нито на студената вода, нито на мръсотията в нея, и почти веднага достигна до разклонение на тунела.

Едното разклонение беше по-широко, но доста по-тъмно и изглеждаше дори по-влажно. Като че ли по-удобно като прикритие. Тя реши да избере него. Но след петнадесетина метра се оказа, че е направила грешен избор. Защото там, пред нея, се изправяше тухлена стена.

Тунел без изход.

37.

След като отблъсна нападателя в криптата, Бил Ванс планираше да използва тунелите, за да избяга от подземието, като вземе със себе си декодера и все още неразшифрования докрай ръкопис. Но единственото, с което сега разполагаше, беше сложното устройство, което бе прегърнал и държеше здраво до г ърдите си. Документите ги нямаше. Усети как го обзема гняв. Извика я, а бесният му вик отекна във влажните стени и го обгърна.

Никога не се беше карал с Тес Чайкин. Спомни си, че някога дори я харесваше - някога, преди много години, когато все още беше способен да харесва хората. И до преди малко нямаше никакви причини да я намразва. В интерес на истината, дори беше му минало през ум да я покани да участва в неговия кръстоносен поход.

Ала тя беше откраднала документите, неговите документи, а това го накара да побеснее. Прехвърли декодера под другата си ръка и продължи да върви. Ако не я настигнеше скоро, тя като нищо щеше да попадне на един от няколкото изхода от този адски лабиринт. А той не можеше да позволи да се случи подобно нещо.

Отново усети надигането на яростта, но си наложи да я подтисне. Не можеше да рискува да се движи или да реагира прекалено бързо. Не и сега.

И особено не тук долу.

Tec тъкмо се канеше да тръгне обратно, когато в една от стените забеляза желязна врата. Сграбчи ръждясалата ѝ брава и дръпна силно. Вратата не беше заключена, но се беше заклещила. Въоръжена със силата на отчаянието, накрая тя успя да я отвори и зърна зад нея спираловидна стълба, виеща се надолу. По-надолу и към по-голяма тъмнина като че ли не беше най-разумният от всички ходове, ала не разполагаше с друг избор.

Много внимателно, изпробвайки първо устойчивостта на всяко от стъпалата, тя заслиза надолу, докато накрая се озова в поредния тунел. Но колко тунела има тук, за бога? Поне този беше още по-голям от предишния, а което беше още по-добре - беше сух. Нямаше никакво значение за какво се използва. Важното бе, че не е отходен канал.

Нямаше представа в коя посока да поеме. Накрая избра да тръгне наляво. И пред себе си зърна проблясък на светлина. Движеща се, жълта светлина. Пак ли свещи?

Тръгна предпазливо напред.

Светлината изгасна.

Тес замръзна на място. После разбра, че светлината не е изгаснала - просто някой я закрива с тялото си.

Зад нея продължаваха да се носят странни шумове. Който и да беше човекът пред нея, със сигурност не можеше да бъде Ванс. Или пък можеше? Може би той познава отлично тунелите. Нали каза, че отдавна живее тук. Въпреки всичко тя се насили да продължи напред и на няколко метра пред себе си зърна не една, а цели две фигури. Доколкото можеше да прецени, нито една от двете фигури не беше Ванс. Но дали са мъже или жени, това не бе в състояние да определи. Макар че тук, долу, надали някоя среща би могла да се определи като приятна.