Реймънд Хури - Последният тамплиер

Де Анджелис се обърна към Райли:

- Успяхте ли да откриете някои от нашите реликви в конюшните?

- Не, отче. Очевидно тези хора са избивани точно заради тях.

Свещеникът свали очилата си и ги почисти с края на ръкава си.

- А какво стана с онези екстремистки групи, за които споменахте? - продължи той. - Някакъв късмет в тази насока?

- Засега никакъв. В момента обаче проучваме конкретно две от тях - групи, които наскоро са огласили своя гняв срещу Църквата заради критиките ѝ към тях. И двете са от Средния запад, така че полевите ни агенти там вървят по тази следа. Но на този етап не разполагат с убедителни заключения - само с множество заплахи.

Де Анджелис върна очилата на мястото им и се смръщи. Тревогата му беше повече от очевидна, макар че положи максимални усилия да я прикрие.

- Предполагам, че ще трябва да чакаме - въздъхна накрая той.

Райли огледа хората, наредили се около масата. Даваше си сметка, че въобще не напредват с разнищването на случая. Засега по-скоро реагираха на конкретни събития, вместо да ги пораждат.

- Защо не споменеш и онази тамплиерска връзка? - обади се внезапно Джордано.

Де Анджелис се извърна стреснато към Ник Джордано. Райли не беше очаквал, че партньорът му ще заговори открито за това. Направи всичко възможно да омаловажи темата.

- О, нищо особено. Просто една от множеството следи, по които сме тръгнали.

Ала настойчивият поглед на свещеника не го остави на мира, затова се принуди да продължи:

- Една от свидетелките на случилото се в музея - археолог по професия, смята, че може би съществува връзка между тамплиерите и обира.

- Заради червените кръстове и рицарските мантии? - попита свещеникът.

„Е, поне това не е чак толкова далече от истината!" -помисли си Райли.

- Да, заради тях, както и заради някои други детайли. Рицарят, който е взел декодера, е изрекъл нещо на латински, което, както разбирам, представлява и надпис на някакъв тамплиерски замък във Франция.

Де Анджелис огледа агент Райли с усмихнато изражение:

- Значи тази археоложка смята, че нападението в музея е дело на религиозен орден, който се е разпаднал преди близо шестстотин години, така ли?

Райли усети как погледите в залата се впиват в него.

- Не точно - смотолеви той, но после се прокашля и продължи по-уверено: - Просто, предвид тяхната история и техният култов статус, тамплиерите като нищо могат да се превърнат във вдъхновение за банда религиозни фанатици, които ги боготворят и които вероятно желаят да отмъстят за тях, водени от някаква своя фантазия за възстановяване на статуквото.

Де Анджелис потъна в дълбок размисъл. Но когато се изправи и си събра книжата, изглеждаше твърде разочарован.

- Е, всичко това звучи доста обещаващо. Желая ви много късмет с вашето разследване, агент Райли. Господа, агент Гейнс! - кимна и на останалите той, като последният му поглед падна върху Джансън. След това напусна тихо залата, оставяйки Райли с твърде неприятното усещане, че определението за лунатиците на тема „тамплиери" очевидно не важи единствено и само за учените.

30.

Мич Адисън си даваше сметка, че ако остане още малко в тази проклета дупка, ще полудее. Но завръщането в собствения му дом би било още по-голяма лудост, защото там и улиците бяха по-несигурни. Поне тук, в апартамента на баща си в Куинс, беше в по-голяма безопасност.

Първо Гюс, а после и Бранко. Обаче Мич беше далеч по-умен от тях, макар че, дори и да беше толкова тъп, колкото Гюс Уолдрън, пак щеше да се досети, че някой разполага със списък с техните имена. Мич си знаеше, че неговото име не само фигурира в този списък, но и че е следващата мишена. Затова беше крайно време да се премести на по-безопасно местенце.

Погледна към другия край на стаята към своя оглушал и напълно неадекватен баща, който и днес правеше онова, което правеше всеки ден - зяпаше стария телевизор и безкрайната поредица от токшоу програми, срещу които непрекъснато бълваше ругатни и обиди.

На Мич му хрумна да провери какво става с онзи тип, който го беше наел. Вече няколко пъти се беше питал дали точно той е отговорният за цялата тази мръсна работа с останалите, но после стигна до извода, че подобно нещо е невъзможно. Вярно, че се беше показал като човек, който умее да язди кон, но със сигурност не би посегнал на Бранко, а във факта, че не би посмял да посегне на планина като Гюс Уолдрън, нямаше никакво съмнение. Вероятно беше някой друг, стоящ по-високо във веригата. А за да получи достъп до въпросния убиец и да го изиграе на негов терен, Мич трябваше първо да се свърже с човека, който го беше наел. Единственият проблем беше, че не разполагаше с начин да се свърже с него. Даже не му знаеше името.