Реймънд Хури - Последният тамплиер

Челюстта на Райли се скова. Усети онази позната тежест в гърдите си. Стената на съмнението, която бе побързал да издигне, бе автоматично срината от самото присъствие на свещеника пред него. Думите му му подействаха дори още по-зле, отколкото тирадата на Ванс.

- Значи всичко това е вярно? - попита той, като че ли излизащ от гъста мъгла.

Отговорът на свещеника беше много бърз:

- Има ли някакво значение?

Райли кимна разсеяно. Вече не беше сигурен в нищо. Де Анджелис огледа гората наоколо и накрая отбеляза:

- Доколкото схващам, астролабът вече не е при теб.

- Кое?

Крайно неохотно и все още изпълнен с дълбоко недоверие към него, Райли му разказа случилото се предната вечер.

Свещеникът обмисли ситуацията и отбеляза:

- Преднината им не е много голяма, а освен това имаме най-обща представа за мястото, накъдето са тръгнали. Ще ги открием. - После се обърна към хеликоптера, направи кръгово движение с ръка, с което даде сигнал на пилота да включва двете турбини, извърна се отново към агента и го подкани: - Хайде да тръгваме!

- Не! И знаеш ли какво? Ако всичко това наистина е една голяма лъжа... Надявам се всички да потънете заедно с нея!

Де Анджелис се извърна към него, този път наистина изумен.

Райли издържа известно време на унищожителния му поглед, след което добави:

- Всички вървете по дяволите! И ти, и твоите приятелчета от Ватикана и ЦРУ! Мен вече не ме бройте!

После се обърна и се отдалечи.

- Нуждаем се от теб! - подвикна след него свещеникът. - Можеш да ни помогнеш да ги открием!

- Сами си ги намерете! Аз бях дотук! - извика в отговор той, без да си прави труда да се обръща.

- А какво ще стане с Тес? Ще я оставиш с него ли? Тя все още може да ни помогне! И ако някой може да говори с нея, то това си само ти!

Райли се обърна и този път направи две крачки назад. По многозначителния поглед на Де Анджелис разбра, че гой е наясно колко близки бяха станали двамата с Тес. Но после само сви рамене и отговори:

- Вече не мога.

- И какво възнамеряваш да правиш сега? Да изминеш пеша целия път до Ню Йорк?

Обаче Райли отново не спря. Нито пък си направи труда да отговаря.

Свещеникът отново го извика. Този път в гласа му се усети гняв, подправен с известно отчаяние.

- Райли!

Агентът се закова на място, наклони леко глава и накрая реши да се обърне.

Де Анджелис веднага хукна към него. Устните му бяха оформени в усмивка, макар че погледът му си оставаше все така безстрастен и далечен.

- Щом аз не мога да те убедя да работиш с нас, може пък да те запозная с някого, който да те убеди!

71.

Който и да бе организирал пътуването им - Ватикана или ЦРУ, си бе свършил работата безупречно. Хеликоптерът ги откара до една военновъздушна база близо до Караджасу, недалече от мястото, откъдето Райли и Тес бяха поели само преди няколко дена. След като стигнаха там, двамата с Де Анджелис се прекачиха на очакващия ги „Гълфстрийм IV", пристигнал от летището в Даламан, за да ги вземе, откъдето ги откара право в Италия. Преминаването през митницата в Рим се оказа фасулска работа. По-малко от три часа, след като свещеникът се материализира сред облак прах в планините на Турция, двамата с Райли вече се носеха през Вечния град.

Агент Райли се нуждаеше спешно от душ и чисти дрехи, но тъй като Де Анджелис очевидно много бързаше, му се наложи да се задоволи с панталони и сива тениска, взети набързо от снабдителния център на турската военна база. Не че се оплакваше. След влажния костюм тази униформа му бе добре дошла, а което беше още по-съществено, той също бързаше. Притесненията му по повод безопасността на Тес нарастваха с всеки изминал час. Искаше да я намери, макар че засега предпочиташе да не се задълбава прекалено относно мотивите, които го движеха.

Наред с това вече не беше убеден, че е постъпил правилно, като прие поканата на свещеника. Нямаше никаква представа кой и какво го очаква, а освен това бе на мнение, че колкото по-скоро се върне в Турция, толкова по-добре. Но вече беше прекалено късно да се отказва. Настоятелността на Де Анджелис му беше подсказала, че поканата за среща с неизвестния човек не е някаква си случайна приумица.

Още от самолета бе зърнал базиликата „Свети Петър", а сега, докато колата ги носеше през натовареното движение, я видя отново. Църквата просто изникна пред очите му - колосалното ѝ кубе се издигаше величествено сред маранята и хаоса на претъпкания град. И въпреки че гледката на подобна грандиозна сграда обикновено събуждаше чувство на преклонение в сърцата и на най-закоравелите атеисти, единствените чувства, които Райли усети у себе си, бяха на предателство и гняв.