Реймънд Хури - Последният тамплиер

Шон,

Хората заслужават да знаят истината. Надявам се, че ще ме разбереш и... ще ми простиш. Ще се обадя, за да ти изпратят помощ. Т.

70.

Събуди се замаян. В главата му беше същински хаос от противоречиви мисли и чувства. Все още не можеше да повярва, че Тес е заминала заедно с професора.

Колкото и да се опитваше да проумее случилото се, то продължаваше да го гризе - и не просто да го гризе, то буквално го изяждаше отвътре.

Беше бесен, че е позволил да го измами. Беше изумен от решението и да си тръгне оттук заедно с Ванс. Беше объркан от нейната безкомпромисност, но най-вече беше загрижен за нея, за опасностите, с които щеше да се сблъска - за кой ли път! И макар да не му се искаше особено да си признае, даваше си сметка, че гордостта му е получила тежка плесница.

Райли се изправи на крака. Трелите на горските птици и яркото сутрешно слънце буквално се стовариха отгоре му. Снощи бе заспал много късно - дълго се бе въртял в спалния чувал, който му бяха оставили. Накрая умората надделя над гнева му и сънят се спусна милостиво над сетивата му. Примижа, погледна си часовника и отчете, че е спал не повече от четири часа.

Няма значение. И без това трябваше да тръгва.

Пийна от потока и веднага почувства ободрителния ефект на студената планинска вода. Болката в стомаха му напомни, че не е хапвал нищо вече близо двадесет и четири часа, затова набързо изяде филийка хляб и един портокал. Поне се бяха сетили да му оставят храна. Почувства как тялото му бавно се връща към живот, но с прочистването на главата му в съзнанието му отново се събудиха познатите ядовити мисли и образи.

Огледа обстановката наоколо. Не се забелязваше никакъв вятър и с изключение на птичите песни, които сега бяха замлъкнали, в гората цареше мъртвешка тишина. Реши, че най-добре ще бъде да тръгне по познатата вече пътека нагоре, да стигне до канцеларията на Окан и оттам да се обади до Федерал Плаза - не че особено изгаряше от нетърпение да го направи.

Едва бе поел нагоре по пътеката, когато долови някакъв звук. Като от двигател. Сърцето му претупа от надеждата, че може би е пикапът, но веднага след това осъзна, че не е от двигател на кола. Гората се огласяше от гърленото боботене на хеликоптер.

И тогава го видя. Зърна познатия силует, прорязващ долината. Беше „Бел UH - 1Y" - олицетворението на бойните хеликоптери, предпочитано от всички режисьори на филми в последно време. Движеше се покрай отсрещния склон, но внезапно зави и се насочи право към него. Райли знаеше, че ще го забележат. Усети как мускулите му се стягат, докато прехвърляше наум кой би могъл да бъде на борда на хеликоптера - или Тес бе направила онова, което му беше обещала, и бе съобщила на властите за присъствието му в гората, или нападателите от язовира го бяха открили.

Огледа обстановката около себе си, обмисляйки хладнокръвно най-стратегическите точки, но после реши, че няма смисъл да се прикрива.

Загледа се в кръжащия вече над главата му хеликоптер. Машината се приземи на полянката сред облаци прах и пясък. Райли прикри очи с ръка и се приближи колебливо. Вратата се отвори и сред прашния облак се появи дребна фигура, движеща се енергично към него по неравния терен. Когато непознатият се приближи, Райли видя, че е облечен в панталони цвят каки и черно кожено яке, а на очите си имаше слънчеви очила.

И едва когато разстоянието между двамата се скъси до няколко крачки, Райли осъзна, че пред него стои монсиньор Де Анджелис.

- Вие? - извика Райли, като се оглеждаше и се опитваше да направи връзка между появили се хеликоптер и привидението пред себе си. Последното завъртане от замиращата перка отвори якето на свещеника и агентът веднага зърна кобура на „Глока", скрит под мишницата му. Напълно шашнат, той хвърли поглед към вътрешността на хеликоптера, където видя снайперистка пушка, стисната в краката на човек, който точно в този момент палеше цигара с нехайството на отегчен екскурзовод. Срещу него седяха още двама души с турска военна униформа.

В съзнанието на Райли запрепускаха противоречиви мисли. Огледа свещеника от глава до пети, след което посочи към машината и попита:

- Какво е това? И какво, по дяволите, става тук?!

Де Анджелис свали слънчевите си очила и Райли забеляза, че погледът му е доста променен. Липсваше им онази всеопрощаваща благост, която той излъчваше в Ню Йорк. Вечно зацапаните очила, които тогава носеше, очевидно бяха прикривали изключително успешно заплахата, която сега се излъчваше от него.