Реймънд Хури - Последният тамплиер

Паджерото тръгна след колата на Окан по асфалтовия обслужващ път. След около километър инженерът намали и спря до ограден с вериги двор, в който бяха струпани бетонни блокове, дренажни тръби и десетки празни варели - обичайният боклук, оставащ след края на всеки строеж.

Из двора щъкаше мъж с традиционна турска роба и фес. Райли се досети, че тук като че ли е в ход доходоносен частен бизнес и затова въобще не беше изненадан, когато Окан представи мъжа като свой чичо.

Рюстем им се ухили с беззъба усмивка, след което се заслуша напрегнато, докато племенникът му го засипваше с въпроси, след което отговори с изобилие от ръкомахания и ентусиазирани кимания.

Окан се обърна към Тес и Райли и обясни:

- Чичо ми си спомня останките от селото много добре. В продължение на много години е водил козите си на онова място. Каза, че днес е останала само част от старата църква. - Тук сви рамене и реши да вметне свой коментар: - Или поне е било така, преди язовирът да я залее. Близо до църквата имало кладенец и той си спомня... мммм... - Тук направи пауза, очевидно търсейки подходящата дума. - Мъртвия корен на много голямо дърво.

- Дънера - подсказа Тес.

- Дънера, точно така. На плачеща върба.

Тес се обърна към Райли с очи, блеснали от нетърпение.

- Е, какво ще кажеш? - изрече уж нехайно той. - Струва ли си да погледнем?

- Щом настояваш! - ухили му се тя.

Благодариха на Окан, а стареца взеха с тях. Инженерът хвърли последен мечтателен поглед след Тес. Не след дълго двамата с Райли вече си обличаха водолазните костюми близо до брега, където Рюстем държеше две малки гребни лодки. Качиха се на едната, Рюстем я бутна, а после се качи и той. Взе веслата и започна да гребе с лекотата на човек, който е правил това цял живот.

Тес се възползва от възможността да напомни на Райли рутинните процедури, които той си спомняше само бегло от единственото си подобно приключение на Каймановите острови преди четири години. Рюстем спря да гребе някъде по средата меяоду източния и западния бряг, на около километър от язовирната стена. Докато си мърмореше нещо под носа, той се обърна последователно към всяко възвишение наоколо, използвайки едно от веслата като жалон, за да определи местонахождението им. През това време Райли хвърли двата водолазни скафандъра във водата и се обърна към Тес:

- Какво, според теб, ни чака там, долу?

- Засега не знам - промълви тя, вторачена тържествено във водната пустош. - Да се надяваме, че все още ни чака.

Спогледаха се мълчаливо, но после осъзнаха, че старецът е прекратил проучванията си и им се хили победоносно. Посочи надолу и изрече на турски:

- Църквата е точно тук долу.

Думите му прозвучаха доста сходно с тези, използвани от стареца в ресторанта.

- Ясно - кимна Тес.

- Какво точно каза той?

- Откъде да знам?! - махна небрежно тя, докато прекрачваше лодката. - Но почти съм сигурна, че изрече думата за църква, така че сигурно е това. Хайде, идваш ли?

И преди той да успее да каже каквото и да било, тя вече си беше сложила водолазния скафандър и се бе гмурнала по гръб в язовира, почти без да разплиска водата около себе си. След един поглед към Рюстем, макар и не чак толкова грациозно, Райли последва Тес в тъмните води.

58.

Докато се спускаха надолу в студения мрак на езерото, Тес усети, че я изпълва познатият прилив на адреналин - усещане, което не бе изпитвала доста отдавна. Имаше нещо почти мистично в очакването да видиш неща, които не са били зървани от човешки очи в продължение на стотици и хиляди години. На сушата, където изкопаваха останки от отдавна загинали цивилизации, стояли цяла вечност скрити под пясъци и пластове пръст, усещането беше достатъчно замайващо. Но когато вероятният обект се намираше под тонове вода, беше още по-велико.

А точно това спускане беше нещо много повече, поне според нея. Докато преобладаващата част разкопки или гмуркания започваха с обещанието за някакво голямо откритие и накрая се оказваха пълно разочарование, то този случай бе напълно различен. Поредицата от следи и насоки, довели ги до това езеро, характерът на кодираното послание, както и крайностите, до които хората бяха готови да стигнат, за да го намерят, подсказваха, че днес тя се намираше на прага на археологическо откритие с далеч по-голяма значимост, отколкото всичко, на което някога смееше да се надява.

Вече се намираха на шест метра дълбочина и продължаваха да се спускат бавно. Някъде между студа и очакването като че ли всяка пора от тялото ѝ бе внезапно оживяла. Вдигна очи към огрятата от слънцето водна повърхност.