Реймънд Хури - Последният тамплиер

Нямаше смисъл. Църквата щеше да се стовари върху тях всеки момент и те трябваше да се измъкнат веднага оттам, ала това означаваше, че ще се наложи да оставят и торбата. Но пръстите на Тес отказваха да пуснат старата прогнила кожа. Тя не възнамеряваше да се предаде лесно.

Райли се спусна бързо към плочата, пъхна пръсти под нея, после стъпи здраво на пода и дръпна, за да я повдигне поне сантиметър. Огромна греда се приземи на две крачки от него. С невероятно усилие камъкът се помести незабележимо - но напълно достатъчно, за да освободи връвта на торбата.

Той го пусна, посочи към портала и двамата с Тес се насочиха натам, а около тях хвърчаха все по-големи парчета. Успяха да ги избегнат, лавирайки между колоните, и накрая стигнаха до портала, откъдето изскочиха навън.

Няколко секунди двамата кръжаха наоколо, наблюдавайки как църквата се сгромолясва навътре - как врящата вода поглъща в себе си огромни парчета камъни и зидария, пропадащи сред облаци тиня. Сърцето на Тес продължаваше да бие лудо. Концентрира се и се постара да овладее дишането си, защото знаеше, че кислородните им запаси са на свършване, а ги очаква бавно и трудно изкачване нагоре.

Погледна торбата, като се зачуди какво ли има вътре и дали онова, което е там, е все още запазено след толкова много години. Надяваше се досегът му с водата да не му се е отразил фатално. После отправи прощален поглед към кладенеца и мисълта ѝ се върна към Емар и към онази съдбовна нощ. Сигурно тогава, преди седемстотин години, дори и в най-големите си кошмари той не си е представял, че долината някога ще бъде залята от езеро, създадено от човешки ръце, че неговото скривалище ще бъде потопено под тонове вода.

Райли я наблюдаваше. Погледите им се срещнаха. Дори и през стъклото на скафандъра въодушевлението ѝ беше недвусмислено. Тес погледна часовника си. Кислородните им запаси щяха да свършат много скоро. Посочи с пръст нагоре. Райли кимна в знак на съгласие и двамата започнаха бавното си издигане, като се стараеха да се движат със същата скорост, с която се издигаха и мехурчетата от екипировката им.

Водата около тях постепенно се избистри и облаците тиня останаха в краката им. Издигането продължи сякаш цяла вечност. Накрая зърнаха над главите си светлината на слънцето. Тес вдигна глава и усети, че кръвта ѝ се смръзва.

Нещо се беше променило. Протегна ръка, сграбчи ръката на Райли и от стегнатите му мускули разбра, че той също го е забелязал.

Над тях вместо сянката на лодката ги очакваха две сенки.

Очевидно там имаше още някой, ала точно сега не можеха да сторят абсолютно нищо, тъй като кислородните им запаси действително бяха на привършване. Налагаше се да излязат на повърхността. Тес присви очи. Досети се кой ги чака отгоре. И когато най-сетне двамата разцепиха водната пелена, се увери, че е права.

Рюстем си беше все още там, както го бяха оставили, само че изражението на лицето му вече беше уплашено и жалостиво. А във втората лодка, с усмивка на едва сдържан триумф - почти като професор, наслаждаващ се на успехите на свой способен студент - седеше Уилям Ванс.

В ръцете си държеше пистолет.

60.

Докато помагаше на Тес да се качи в лодката, Райли хвърли крадешком поглед към брега.

До техния джип бе паркиран кафяв пикап тойота. Близо до водата ги очакваха двама мъже - и нито един от двамата не беше инженерът Окан. Единият беше много по-едър и масивен от инженера, а вторият, макар и хилав и не по-висок от Окан, нямаше неговата гъста черна коса.

И двамата държаха като че ли автомати. Макар че от това разстояние оръжията им приличаха по-скоро на ловни пушки.

Райли огледа и Ванс. Виждаше го на живо за първи път. Значи това е човекът, който стоеше в основата на цялата тази бъркотия. Опита се да го свърже с всички събития, които ги бяха довели до това забутано място, както и да усети психическата му нагласа. Заплашителното предупреждение, че Райли е агент на ФБР, въобще не направи впечатление на професора. Докато съзерцаваше спокойното му, овладяно изражение, Райли се запита как с възможно този изискан и уважаван учен да се превърне в беглеца, седящ пред него с пистолет в ръка; как човек с неговото образование е успял да организира онзи голям обир и, което беше още по-важно, как е тръгнал да избива своите наемници един по един, при това толкова безмилостно и ефективно.

Тук нещо не беше наред.

Забеляза, че Уилям Ванс не откъсва поглед от торбата в ръцете на Тес.