Лорънс О’Брайън - Йерусалимска загадка

Но не аз ги бях убил.

Ако не бяхме дошли в Израел, планът на убиеца да обвини палестинците за опожаряването на църквата на Божи гроб можеше и да успее.

Най-накрая ми казаха, че съм свободен да си вървя. Ръкувах се с всички палестинци. После ме настаниха в разнебитената линейка. От начина, по който полицаите разговаряха с мен, предположих, че двамата мъже, които се бяха промъкнали след стрелбата и ни бяха издърпали от дупката, са им казали какво са видели. И са потвърдили, че съм действал при самозащита, че съм търсил Изабел, за да я спася...

Пътуването до израелския военен контролен пункт по пътя към Йерусалим несъмнено беше най-неприятното нещо в живота ми. Главата ми пулсираше от пареща болка. Медикът в линейката ми би инжекция, някакво болкоуспокояващо, което обаче не ми подейства. За щастие, израелците ни пуснаха да минем без много въпроси. Един войник погледна отзад и когато ме видя, ни махна да продължим. Докато затваряха задната врата на линейката, забелязах един палестинец със свалени панталони и вдигната риза, който показваше, че не носи колан с експлозиви.

Изабел се намираше в спешното отделение. Беше същата болница, където бях предната вечер, но целият персонал бе различен.

Веднага щом видях да се освобождава леглото до Изабел, поисках да ме преместят на него. Имахме възможност да поговорим.

Сюзън бе отведена за операция.

През следващите няколко минути благодарях на бог, че Изабел е жива. Цялото ѝ тяло беше наранено, той я бе удрял, когато се бе съпротивлявала...

Изабел гледаше втренчено в пространството през голяма част от времето, но седеше изправена в леглото, макар да изглеждаше много отнесена. Сякаш мислите ѝ витаеха някъде другаде. Започнах да говоря тихо, разказвайки ѝ всичко, което бяхме направили, за да я открием, всичко, което се бе случило. След малко тя се обърна към мен и протегна ръката си.

Аз се надигнах от леглото и също протегнах моята. Пръстите ни се докоснаха. Почувствах топлината ѝ.

— От нас излезе добър отбор — отбеляза тя и се усмихна, докато се гледахме в очите. — Вече се обадих във Външно министерство. Скоро ще пратят някого.

Но тя грешеше. Измина цял час, преди да пристигнат. Разказахме им подробно какво се бе случило.

Една сестра дойде да ме отведе за рентген, а когато се върнах, те ме чакаха. След двайсет минути, след като един лекар прегледа рентгеновата ми снимка и ми каза, че съм изкарал късмет и имам само контузии, по-възрастният мъж от служителите на Британското посолство ме попита дали бих свикал пресконференция в хотел „Цар Давид" на следващия ден.

Съгласих се. Очевидно израелските медии и други западни журналисти обвиняваха палестинска терористична група за пожара, а също така и египтяните, че са осигурили материалите за осъществяването на нападението.

След като ни задържаха за една нощ в болницата за наблюдение, взехме такси до хотела. Много се учудих, че не поискаха да задържат Изабел за по-дълго. Но тя ясно им даде да се разбере, че ще напусне болницата възможно най-скоро. Беше отслабнала, имаше синини и ожулвания и лекарят я бе предупредил, че психологическите ефекти от отвличането ѝ ще траят доста по-дълго от физическите, но нищо от това не изглеждаше да я тревожи. Накрая я посъветваха да отиде на преглед при терапевт в Лондон.

Главата ми бе бинтована, имах и превръзка на ребрата, а и бях зашеметен от болкоуспокояващите. А в устата си все още имах вкус на сажди.

Но с Изабел бяхме живи...

Прегръщахме се дълго, след като излязохме от болницата. Не исках да я пускам. Хората минаваха край нас, а ние просто стояхме там. Здраво прегърнати. Тогава разбрах, че наистина я обичам.

— Сега искам само една гореща вана — заяви Изабел, щом се качихме в едно такси.

След като се добрахме до стаята си в хотела, се обадих на Шимон Маркус. Мъжът от посолството ни бе казал, че няма нужда да се тревожим за депортирането си. С официална молба отмяната му бе одобрена на високо ниво в израелското правителство.

Казах на Шимон, че сме добре, че съм намерил Изабел. Той се зарадва. Поканих го да дойде в Лондон.

Съобщих му, че и Сюзън е оцеляла. Той остана доволен от новината. Съобщи ми, че жена му и дъщеря му са се върнали. Обещахме си да се срещнем отново. Щом се изкъпах, видях следи от изгорено и синини по тялото си. Чувствах се отмалял и изтощен. Единствено дъските на каруцата, върху която бях вързан, ме бяха спасили от сериозни изгаряния. Чувствах се въодушевен от факта, че животът ми е пред мен, след като се бях приближил толкова до смъртта.