Лорънс О’Брайън - Йерусалимска загадка

Двама палестинци, които стояха наблизо, вдигнаха пушките си веднага щом посочих към мъжа с червената куфия. Но той им махна да свалят оръжията си и пристъпи към мен, след което насочи пръста си към лицето ми.

— Шофьорът ми лесно може да премине през пунктовете с две ранени жени. А ти ще останеш да обясниш какво е ставало тук, в долината ни... Освен ако не смяташ, че всичките ти ранени приятели трябва да бъдат забавени, докато властите приключат с теб? — Той ме погледна въпросително.

Мъжете зад него бяха свалили оръжията си, но все още ги държаха в ръцете си.

Ако така Изабел и Сюзън щяха да стигнат по-бързо до болницата, трябваше да се съглася.

— Добре. Но ще те държа лично отговорен да бъдат закарани бързо — извиках гневно аз.

— Шон, ела при нас колкото се може по-скоро. — Изабел стисна ръката ми, сякаш не искаше да се отдели от мен.

Прегърнахме се, докато вкарваха Сюзън в колата. Това беше най-дългата прегръдка, която някога съм изпитвал. Прошепнах ѝ тежката новина, че Марк е мъртъв. Тя ме стисна още по-силно, но не каза нищо. Прегръдката ни бе прекъсната от шофьора, който ме потупа по рамото.

— Трябва да тръгваме. Приятелката ви е ранена... — съобщи той с акцент, който прозвуча отчасти като френски. Лицето му имаше умоляващо изражение.

Пуснах Изабел от прегръдката си...

Щом колата се отдалечи в дъжда, моят приятел с червената куфия заяви:

— Покажи ми тази пещера.

Върнах се с него обратно до дупката. Сега вече имаше малко повече светлина и забелязах, че дупката се намира в кръгла вдлъбнатина и че около нея има камъни, достатъчно големи, за да се преместят върху отвора и да го запушат.

Посочих надолу, откъдето още се вдигаше прахоляк. Не исках повече да гледам. Той изръмжа, като надникна вътре.

— Този е мъжът, който уби хората ви — рекох.

— Тялото му ще трябва да бъде проверено от полицията — осведоми ме той. — Ако никой не прояви претенции към него, ще го хвърлим обратно тук и ще покрием дупката. Злите духове трябва да останат погребани. Тази долина е виждала много неща преди. — Той махна към стръмните планини около нас. — Хълмът ей там се нарича Равендже, а онзи дългият се казва Жалоус. — Посочи към назъбения хребет, който ни заобикаляше. — Тази долина е прокълната. Тук живеят зли духове. От онези, които убиват за удоволствие. Никой не идва тук, освен ако не му се налага.

— Онзи мъж убиваше хора, все едно ги принася в жертва — обясних.

Чудех се как е станал толкова жесток... Дали го правеше за отмъщение на света, който се бе отнесъл лошо с него, или просто тук се бе задействало някакво древно истинско зло?

— Ибрахим 301се опита да спре човешките жертвоприношения, когато пощади сина си — каза той. — Да се надяваме, че повече няма да има такива. — След това се обърна към хората си и заговори на арабски.

Дъждът бе спрял. Върнахме се обратно там, където бе паркирана колата на Ариел. Още един автомобил беше пристигнал. Беше една ръждивочервена мазда. Седнахме вътре, а през това време слънцето изгря. Той ме разпитва поне един час, след което се появиха други коли, включително една разнебитена на вид линейка и един джип с трима палестински полицаи в тъмносини униформи. Когато те пристигнаха, той излезе и тогава в колата седна един полицай, на когото трябваше да разкажа отново цялата история.

Щом приключих с разказите, ми се струваше, че главата ми всеки момент ще се пръсне. И по тялото ми се разнасяше пулсираща болка. Сякаш всяка става и всеки мускул се бяха напрегнали до пределната си точка, толкова много ме болеше навсякъде.

Казах им кой е бил Марк, кой е бил Ариел, защо сме били в долината. И му разказах какво бе сторил злият престъпник в Йерусалим, както и тук. Но те през повечето време разпитваха за ролята на Ариел и какво са направили израелските командоси.

Останах с впечатлението, че най-важното, което искаха да знаят, е дали израелците са убили някого.

Не можех да им помогна по този въпрос. По време на целия разпит спомените за случилото се през последните няколко часа изникваха непрекъснато в съзнанието ми. Виждах пълзящите скорпиони, гибелта на Ариел, опръсканото му яке с кръвта на Марк, А образите на пламъци и дим от огъня, в който замалко да бъда изпепелен, се въртяха като филм на ужаса пред очите ми...

На моменти думите ми бяха объркани, а отговорите ми ми звучаха нереално. Сякаш не бе възможно тези неща, които разказвах, да са се случили.

Заради болката усещах ръцете и краката си като чужди. В един момент, докато отговарях на друг въпрос, започнах да си мисля, че смъртта на Ариел и Марк е била по моя вина. Ако не бях дошъл тук, те все още щяха да са живи.