Харлан Коубън - Няма втори шанс

— Ура!

Той едва не преобърна количката, за да поздрави Крейг (или Крейги) като голмайстор. Играчите последваха примера му. Падна голямо пляскане на длани. Аз не се присъединих. Предполагам, че на мен беше отредена ролята на хрисимия партньор в театралните изяви на Лени — нещо като Тонто за Самотния Рейнджър, Абът за своя Костело, Роуан за своя Мартин, Капитана за неговия Тенил. Баланс.

Наблюдавах родителите край игрището. Майките се скупчиха на групички и заобсъждаха децата си, техните постижения и извънучилищни занимания, без много-много да се изслушват, тъй като чуждите деца са скучни. Бащите предлагаха по-голямо разнообразие. Едни записваха с видеокамери. Други крещяха насърчения. Трети насъскваха децата си по начин, граничещ с нездравословния. Някои дърдореха по мобифоните си или непрекъснато бърникаха някакъв вид електроника, разхлабвайки натрупаното от едноседмичната работа напрежение.

Как можах да се обърна към полицията?

След онзи ужасен ден ми се повтаряше безброй пъти, че нямам никаква вина за случилото си. От една страна, осъзнавах, че навярно действията ми не биха променили нищо. Те най-вероятно изобщо не са имали намерението да пуснат Тара да се върне вкъщи. Даже може да е била мъртва още преди първото обаждане за откуп. Смъртта й може да е станала случайно. Може да са се изплашили, или да са били друсани. Кой знае? С положителност не и аз.

Да, тъкмо там беше проблемът.

Естествено, нямаше как да съм сигурен, че не нося отговорност. Основен природен закон — всяко действие има противодействие.

Не сънувам Тара, или ако я сънувам, боговете са достатъчно милостиви да не ми позволяват да си спомня съня. Сигурно това им прави чест. Мога да го перифразирам: може и да не сънувам точно Тара, но в замяна на това сънувам белия миниван с разрязания и после заварен регистрационен номер и откраднат магнитен знак. В сънищата си чувам шум, вярно, неясен, но съм съвсем сигурен, че е като бебешки плач. Тара, вече го знам, е била в минивана, но в съня си аз не тръгвам към звука. Нагазил съм дълбоко в нечистотията на това кошмарно съновидение. Не мога да помръдна. Когато накрая все пак се събудя, не мога да не размишлявам над очевидното. Толкова ли близко беше Тара до мен? И което е по-важно — ако бях проявил повече храброст, щях ли да я спася там и тогава?

Реферът, дългурест гимназист с добродушна усмивка, наду свирката и размаха ръце над главата си. Край на мача. Лени нададе вик „Урааа!“ Осемгодишните малчугани се загледаха един друг объркано. Един попита съотборника си: „Кой спечели?“, а онзи сви рамене. Наредиха се в редица като хокеисти от купата „Станли“ за ръкуване след мача.

Шерил се изправи и сложи ръка на гърба ми.

— Голяма победа, а, треньоре?

— Да, добре, че съм аз — отвърнах.

Тя се усмихна. Момчетиите заподскачаха към нас. Поздравявах ги със стоическо кимане. Майката на Крейг носеше и пакет с петдесет малки понички „Дънкин Донътс“ с хелоуински дизайн. А майката на Дейв извади кутийки с мляко с какао, наречени „Юху“, с вкус на тухла. Тикнах една поничка в устата си, като пропуснах безалкохолното. Шерил ме попита: „С какъв вкус беше тази?“

Свих рамене.

— Нима ги правят с различни вкусове? — Гледах как родителите общуват с децата си и се почувствах отчайващо не на място. Лени се приближи към мен.

— Страхотна победа, какво ще кажеш?

— Да — отвърнах. — Големи пичове сме.

Направи ми знак да се преместим настрани. Сторих както ми каза. Щом се отдалечихме тъй, че да не ни чуят, Лени каза:

— Наследството на Моника е почти оформено. Няма да отнеме още дълго време.

Казах: „Ъхъ“, тъй като всъщност не ме интересуваше.

— Изготвил съм и твоето завещание. Трябва да го подпишеш.

Нито Моника, нито аз бяхме правили завещание. Лени от години ме предупреждаваше по въпроса. „Трябва да имате черно на бяло кой наследява парите ти — напомняше ми той, — кой ще отглежда дъщеря ви, кой ще се грижи за родителите ви, ала-бала, ала-бала“. Но ние не го слушахме. Канехме се да живеем вечно. Предсмъртните завещания и завети бяха, тъй да се каже, за мъртвите.

Лени смени темата в движение.

— Искаш ли да се върнем у дома и да поиграем джага?

Джагата, за онези, на които им се губи елементарното образование, е игра на маса с бройка на играчите като във футбола, които се избутват със странични пръчки.

— Нали съм световен шампион — напомних му.

— Това беше вчера.

— Не може ли човек да се порадва поне малко на титлата си? Още не съм готов да се разделя с усещането.