Харлан Коубън - Няма втори шанс

Уенди отвори уста, но не можа да произнесе нищо.

— Та, Уенди, искам да ти стане кристално ясно. Дълговете на Джими не умират с него. И двете го знаем. Банката продължава да държи да изплатиш ипотеката, права ли съм? Лихвите от кредитните карти се трупат като планина. — Лидия сви раменца и обърна длани към небето. — Защо работодателят ми трябва да е по-различен от тях?

— Не говориш сериозно.

— След около седмица ще получиш първия си застрахователен чек. Дотогава дългът на съпруга ти ще бъде двеста и осемдесет хиляди долара. Ще очаквам чек на тази стойност на същата дата.

— Но само неплатените сметки, които е оставил…

— Шшшш — Лидия отново я накара да млъкне, като сложи пръст на устните й. Гласът й се снижи до интимен шепот. — Това наистина не ме интересува, Уенди. Давам ти рядката възможност да се измъкнеш. Ако трябва, ще обявиш банкрут. Живееш в баровски квартал. Премести се другаде. Имаш Джак — това е единайсетгодишният ти син, нали?

При споменаване на името му, Уенди се разтресе.

— Е, това лято Джак ще пропусне летния лагер. Накарай го да си намери работа след училище. Каквото и да е. Нищо от това не ме засяга. А ти, Уенди, ще плащаш, каквото дължиш, и толкова. Повече няма да ме чуеш и видиш. Ако не платиш обаче, огледай хубавичко Хеши, ей го там. — Тя млъкна и я остави да го направи. Имаше желаният ефект.

— Първо ще убием малкия Джак. После, два дни по-късно, ще убием Лили. Ако докладваш този разговор на полицията, ще убием и Джак, и Лили, и Дарлийн. И тримата, по ред на възрастта им. Тогава, след като погребеш децата си — моля те, слушай внимателно, Уенди, защото е ключов момент, — пак ще те накарам да платиш.

Уенди бе загубила ума и дума.

Лидия отпи дълга кофеинова глътка с въздишка на удоволствие.

— Прекрааасно — изрече тя, надигайки се от стола. — Нашият момичешки разговор ми достави истинско удоволствие, Уенди. Пак трябва да се съберем скоро. Да речем у вас по обед в петък, шестнайсето число?

Уенди беше навела глава.

— Разбра ли?

— Да.

— Какво ще направиш?!

— Ще платя дълга — промълви Уенди.

Лидия й се усмихна.

— Още веднъж най-искрени съболезнования.

Лидия се изнесе навън и вдиша свежия въздух. Озърна се назад. Уенди Бърнет не беше помръднала. Лидия й махна за довиждане и се присъедини към Хеши. Той беше почти сто деветдесет и осем сантиметра висок, а тя сто петдесет и пет. Той тежеше сто двайсет и пет кила, а тя четирийсет и осем. Неговата глава приличаше на безформена тиква, а нейните черти бяха като на порцеланова ориенталска статуетка.

— Някакви проблеми? — запита Хеши.

— Ако обичаш — махна тя с пренебрежителен жест, — дай да се заемем с нещо по-сериозно. Откри ли нашия човек?

— Да.

— И пакетът вече е готов?

— Иска ли питане, Лидия?

— Много добре. — Тя се смръщи. Нещо я глождеше.

— Какво има? — запита той.

— Просто имам особено усещане, това е всичко.

— Искаш да се откажеш?

Лидия му се усмихна.

— И дума да не става, Мечо Пух.

— Тогава какво искаш да направиш?

Тя се замисли.

— Дай да видим как ще реагира доктор Сейдман.

— Не пий повече ябълков сок — нареди Шерил на двегодишния си син Конър.

Стоях край страничната линия на игрището със скръстени ръце. Хапливият влажен студ на есенния Ню Джърси ме принуди да вдигна качулката на анцуга си над бейзболната шапка „Янки“. Бях сложил и тъмни очила „Рей-Бан“. Тъмни очила и качулка. С тях приличах досущ на полицейско описание на терорист.

Бяхме на футболен мач за осемгодишни малчугани. Лени беше старшият треньор. Нуждаеше се от асистент и повика мен, защото, предполагам, бях единственият, който разбира от футбол по-малко и от него. Все пак нашият отбор печелеше. Резултатът май беше осемдесет и три на два, но не съм сигурен.

— Защо да не пия повече сок? — питаше Конър.

— Защото — отвърна Шерил с майчинско търпение, — от ябълковия сок се хваща диария.

— Така ли?

— Да.

От дясната ми страна Лени раздаваше на хлапетата окуражителни реплики от сорта „Ти си най-добрият, Рики!“, „Можеш още, Пийти!“, „Това се казва преса, Дейви!“ Винаги добавяше по едно „и“ към имената им, което е вбесяващо. Веднъж, в състояние на свръхвъзбуда, ме нарече „Марки“. Само веднъж.

— Чичо Марк?

Почувствах, че някой ме дърпа за крака. Погледнах надолу към Конър, който беше на две години и два месеца.

— Какво има, приятел?

— Ябълковият сок ми прави диария.

— Само един Господ знае.