Лий Чайлд - Нещо лично

— Всичките ми се струват по-добри от Кот — отбелязах аз.

— Не. Добри са точно колкото него. Хиляда и триста метра са играчка за Кот. Пълна рутина. Разбира се, преди да го арестуваш.

— Казваш го така, сякаш не е трябвало да го правя.

— Истината е, че той е бил далеч по-ценен за нас от нещастника, на когото е видял сметката.

— Къде ще се проведе срещата на Г-8? — смених темата аз.

— В Лондон — отвърна О’Дей. — По-точно в околностите му. В някакъв правителствен комплекс или стар замък. Нещо такова.

— Има ли ров около него?

— Не съм сигурен.

— Може би трябва да изкопаят.

— Идеята е да не се стига толкова далече.

— Във всеки случай аз не мога да ви помогна в Англия. Паспортът ми е изтекъл.

— По този въпрос можеш да се обърнеш към Държавния департамент — уморено отвърна О’Дей и погледна към Кейси Найс.

Тя отново бръкна под сакото си, както за доклада от посолството. Извади тънка синя книжка, която плъзна по масата. Беше топла, както онзи лист.

Паспорт с моето име и снимка. Издаден вчера със срок на валидност десет години.

След края на заседанието бях помолен да се отбия в кабинета на Рик Шумейкър, където той заяви, че трябва да започна детайлно тактическо планиране на предстоящата си визита в Арканзас. Пълен абсурд. Дестинация като Арканзас не се нуждаеше от стратегическо планиране. Освен това беше погрешна.

— Той със сигурност е останал в Европа — казах. — Вероятно вече е в Лондон, ако изобщо е той.

— Джоун Скаранджело твърди, че ти напълно разбираш своята роля.

Ролята на стръв?!

— Сериозно ли говориш? — изгледах го аз.

— Не е кой знае какво — отвърна той. — Както сам изтъкна, ако Кот е човекът, едва ли ще е в Арканзас. Но ако е той, там сигурно е останал някой, който следи нашите действия. Арканзас е логичната ни първа спирка. Няма как да я пропуснем, защото трябва да сме сигурни дали отново е хванал пушката. Ако не е, ние се измъкваме сухи. Дотук с йогата и медитацията. Освен това се подготви, в случай че хората му са въоръжени. Може би очакват да проверим къщата. Вероятно ще бъдат някакви местни смотаняци и няма да представляват проблем за теб. Ние пък може би ще измъкнем нещо от тях.

— Ако е той.

— Ако не е, ти ще имаш още по-малко причини за тревога.

— Защо аз? Светът е пълен с федерални агенти, които могат да послужат за стръв дори по-добре от мен. Достатъчно е да се появят с включени светлини и сирени.

— Знаеш ли колко американци имат достъп до секретна информация в момента?

— Нямам представа.

— Почти милион, като половината от тях са цивилни. Шефове на компании и бизнесмени, изпълнители и подизпълнители. От един милион произволно избрани хора най-малко двеста могат да бъдат пречупени, и то лесно.

— Това са приказките на О’Дей.

— Той обикновено е прав.

— Но винаги параноичен.

— Добре, нека бъдат половината. Което означава поне сто предатели с достъп до секретна информация. Националната сигурност е тотално извън контрол вече десетина години. Което означава, че този проект е дълбоко засекретен. Информацията не се разпространява никъде. Засега генерал О’Дей предпочита хора, на които може да вярва.

— Аз не мога дори да си наема кола. Нямам нито шофьорска книжка, нито кредитна карта.

— Кейси Найс ще пътува с теб. Тя ще шофира.

— Значи и нея ще превърнете в стръв.

— Найс знае какво е подписала. Освен това е по-твърда, отколкото изглежда.

В крайна сметка детайлното тактическо планиране се изчерпи с прибирането на четката ми за зъби от банята и преписването на последния адрес на Кот, който се оказа къща под наем в самия край на Арканзас — там, където се събират границите с Оклахома, Тексас и Луизиана. Единствената къща на километри наоколо. Кейси Найс отскочи до своята бяла кутия. Когато се появи обратно, черният костюм беше изчезнал, заменен от джинси и кафяво кожено яке. Доста по-подходящо облекло за долния ляв ъгъл на Арканзас, принудих се да призная аз.

Дадоха ни същия самолет. Със същия екипаж. Пропуснах Кейси Найс пред себе си нагоре по стълбата. Това беше най-нормалното нещо на света, когато единият е момиче на двайсет и няколко с плътно прилепнали джинси, а другият не е. Седнах в същото кресло, а тя се настани срещу мен. Този път стюардът знаеше коя е крайната точка на пътуването ни: град Тексаркана с гражданско летище и агенция за коли под наем. Полетът щеше да бъде в посока югозапад, над Джорджия, Алабама и Мисисипи. Една каничка кафе щеше да е достатъчна, освен ако и Кейси Найс не поискаше чаша.