Лий Чайлд - Нещо лично

— Шумейкър каза, че знаеш какво си подписала — подхвърлих аз.

— Мисля, че знам — кимна тя.

— А то е?

— Една тяхна теория, която вече познаваш. Двете институции работят заедно, а в бъдеще ще се слеят напълно. Задкулисно, разбира се. Следователно трябва да натрупам опит в такива операции. По-голямата част от кариерата ми все още предстои.

— Участвала ли си в някоя?

— Изобщо не ме е страх, ако имаш това предвид.

— Хубаво е да го знам — рекох.

— А трябва ли да се страхувам?

— Ако сме на открито, ще стоиш поне на два метра от мен, ясно? В най-добрия случай ще се окаже, че Кот няма нищо общо с тая работа. Бил е на риба, когато вашите дронове са прелетели над дома му. А сега се е върнал — в къщата с дълга и права алея за коли, със заредена пушка до кухненския прозорец. Според вълнението, което ще го обземе, първият изстрел може да попадне на два метра встрани от мен, но не и на повече.

— Едва ли си е у дома. Мисля, че вече е в Лондон.

— Но защо той? Другите ми изглеждат по-подходящи.

— Като много млад Дацев е служил в Червената армия. А след разпадането й — в руската, допреди пет години. Розан е напуснал ИОС дори още по-рано, да не говорим за англичанина Карсън, който се е разделил със САС преди цяла вечност. Защо Дацев, Розан или Карсън ще чакат толкова дълго, за да се върнат в бизнеса? Стрелецът в Париж ми прилича на човек, на когото му е трябвала една година, за да влезе във форма. Човек, който отскоро разполага с времето си.

— Въпреки това трябва да се държиш на разстояние два метра. Може да се окаже, че Дацев, Розан и Карсън са си намерили други занимания за известно време. Частни армии или охранителни фирми. Може би са отворили книжарници, но времената са се оказали неподходящи за този бизнес. А може би пенсиите не са им стигали или току-що са ги пуснали от затвора, където са били за други престъпления. И вече са готови да приемат оферти. Кот може да е бил на свободния пазар по-дълго от тях — дори ако това е само една година.

— Значи ще предпочетат него, защото притежава най-голям опит. Сигурна съм, че вече е в Лондон. По тази причина изобщо не ми пука за Арканзас.

И на мен не ми пукаше, поне в началото.

Кацнахме в Тексаркана и открихме агенцията за коли под наем в края на дълга редица офиси, всичките свързани с авиационния бизнес. Кейси Найс извади една абсолютно стандартна шофьорска книжка от Мериленд, в която за миг успях да зърна рождената й дата. Оказа се, че е на цели двайсет и осем години. Към книжката прибави и карта „Виза“, издадена от някаква мерилендска банка. В замяна й връчиха куп документи за подпис, а след това и ключовете на един пикап, форд F-150, вероятно най-търсената кола на летището в Тексаркана.

Пикапът беше червен и имаше джипиес, включен на мястото на запалката. Тя вкара адреса на Кот. Машинката започна търсенето, сякаш й трябваше помощта на огромните резерви от местна информация, след което обяви, че разстоянието до там е осемдесет километра. На тръгване се обърнах да погледна летището за последен път и успях да зърна нашия самолет. Напред се простираше истински лабиринт от изпълнени със завои шосета с напъпили дръвчета отстрани.

— Трябва да спрем да обядваме — казах аз.

— Няма ли първо да свършим работата?

— Не, едно от златните правила гласи: „Яж, когато можеш“.

— Къде?

— На първото място, което се появи пред очите ни.

Мястото обаче се оказа по-различно от уютната селска кръчма, на която се надявах. Малко след като навлязохме в някакво градче, се натъкнахме на търговски комплекс с бензиностанция на „Шел“ в единия край и семейно ресторантче в другия. Между тях имаше павилион с евтини вещи от първа необходимост, аптека и магазин за дрехи. Ресторантчето беше с голи дървени маси и поочукани чинии, но предлагаше вкусна храна. Аз довърших закуската си — кафе, палачинки и бекон с яйца. Кейси Найс си поръча салата и чаша вода. После плати сметката, вероятно от бюджета, който й беше отпуснал О’Дей.

Тръгнах към магазина за дрехи и започнах да ровя из облеклата в защитен цвят от ниската ценова листа. Купих си бельо, чорапи, панталон и риза, към които прибавих и някакво яке, най-вероятно предназначено за голф в дъждовно време. Не открих по-хубави обувки от онези на краката ми. Както винаги се преоблякох още в пробната, а старите ми дрехи отидоха в кошчето за боклук. Кейси Найс прояви интерес към този процес.

— На брифинга ми споменаха за това, но аз не повярвах — подхвърли тя.