— Имали сте брифинг специално за мен?
— Генерал О’Дей каза, че имаш само дрехите на гърба си.
— Той да вземе да си купи един нов пуловер — промърморих аз.
Върнахме се в червения пикап и продължихме на север, а след това на запад. Прекосихме ъгъла на Тексас в посока Оклахома. Джипиесът отбелязваше крайната ни дестинация с черно-бяло карирано флагче — като онези, които използват на финала на автомобилните ралита. Иначе наоколо беше пълна пустош. Надявах се, че с приближаването ни на екранчето ще се появят и други пътища.
Час по-късно те наистина се появиха под формата на тънки сиви лентички, накъдрени от завоите. Между тях имаше езера, потоци и реки, ориентирани по начин, който подсказваше, че теренът е хълмист и прорязан от дефилета. Това се потвърждаваше от един поглед към реалния свят навън — ниски полегати хълмове, редящи се един след друг. Кейси Найс отби и спря на около километър и половина от флагчето на черно-бели квадратчета. Извади телефона си, но нямаше обхват, за да намери това, което търсеше — най-вероятно сателитно изображение. Флагчето продължаваше да стърчи на екрана на джипиеса — беше седемстотин метра навътре от пътя в северна посока.
— Доста дълга алея за коли има — казах аз.
— Да се надяваме, че не е права — отвърна тя.
Потеглихме бавно напред и не след дълго видяхме алеята вдясно. Беше просто камениста пътека, започваща от символични портални колони, които бяха по-скоро купчини камъни. Тя бързо изчезваше сред гъстата зеленина. На банкета имаше ръждясала пощенска кутия без надпис. А точно срещу нея, от лявата страна на пътя, се виждаше някаква къща. Вероятно собственост на най-близкия съсед на Кот.
— Да започнем от там — рекох.
Къщата на съседа беше повече от скромна, но и самото място не предполагаше нещо по-луксозно. Дълга и ниска, от кафяви дъски. На покритата с чакъл площадка отпред беше паркиран пикап. Отзад май имаше нещо като градина. Встрани от къщата беше монтирана огромна сателитна чиния с размерите на фамилна кола. От другата страна се виждаше захвърлена ръждясала пералня, от която стърчаха отдавна изгнили маркучи.
Докоснах с кокалче бутона на звънеца и от вътрешността долетя мелодичен провинциален сигнал. Никой не отвори. После се разнесоха провлечени стъпки и иззад пералнята се появи някакъв мъж на около четирийсет, с къса сплъстена коса и къса брада. Дебел врат, скептични очи и лице, което няма как да запомниш, ако не беше дупката на мястото на втория ляв резец отгоре.
— С какво да помогна? — попита той.
От опит знаех, че тези четири думи могат да са увертюра към всичко — от искрено и чистосърдечно сътрудничество до куршум в лицето.
— Търсим Джон Кот — отвърнах.
— Не съм аз.
— Знаете ли къде живее?
Мъжът махна над хилавите храсти на оградата си към началото на пътеката отсреща.
— Дали си е вкъщи?
— Кой пита?
— Негов приятел.
— Откъде?
— От затвора.
— Защо не отидете да проверите сами?
— Защото сме с кола под наем, а агенциите вече карат да им плащаме за спукани гуми. Тази пътека ми се струва доста гадна.
— Не знам дали си е вкъщи — рече мъжът.
— От колко време живее тук?
— От близо година.
— Работи ли?
— Май не.
— Тогава как си плаща наема?
— Нямам представа.
— Виждате ли го да излиза и да се връща?
— Ако се случи да гледам.
— Кога го видяхте за последен път?
— Не съм сигурен.
— Днес? Вчера?
— Не мога да кажа. Не прекарвам много време в зяпане.
— Преди месец, преди два?
— Не мога да кажа.
— Какво кара? — попитах аз.
— Стар син пикап — отвърна той. — Форд, произведен преди много години.
— Чували ли сте стрелба там горе?
— Къде горе?
— В гората. Или на хълмовете.
— Това е Арканзас — сви рамене той.
— Идва ли някой при господин Кот?
— Не мога да кажа.
— Някакви странни лица да се навъртат наоколо?
— Какви странни лица?
— Например чужденци.
— Вие сте първите, които виждам от много време насам.
— Аз не съм чужденец — отвърнах. — Ни най-малко.
— Къде си роден? — попита той.
На това нямах добър отговор. По говора ми можеше да заключи, че съм от Юга. Но имах чувството, че му е все едно дали съм от там или от Ню Йорк, или от Чикаго. Затова му казах истината.
— В Западен Берлин.
Той не каза нищо.
— В семейство на морски пехотинци — добавих.
— Аз съм служил в авиацията и не обичам морските пехотинци — поясни той. — За мен те са фукливи палячовци, яхнали лъскавите си лодки в търсене на слава.
Читать дальше