Лий Чайлд - Нещо лично

— Веднага ще ви дадем.

— Исках да кажа, че Джон Кот е човек, с когото съм прекарал един ден преди цели шестнайсет години. Не разполагам нито с ресурси, нито с комуникации, нито с база данни. С нищо.

— Ние обаче имаме всичко. Ще ви предоставим и цялата информация, която сме събрали.

— А след това ще ме пратите да го заловя?

Тя не отговори.

— Вижте какво, госпожо Скаранджело, може да съм отскоро тук, но не съм вчерашен. Нито съм паднал от Марс. Очаквате от мен да тръгна да го търся — ей така, слепешката. За да може онези, които го финансират, да се опитат да ме спрат. Някоя от многобройните групировки , както би се изразил О’Дей. А аз ще трябва да я извадя на светло. Толкоз. Казано с други думи, аз не съм нищо друго освен стръвта.

Тя пак не каза нищо.

— А може би искате Кот сам да дойде при мен — добавих. — Той все пак ми е адски ядосан, защото петнайсет години никак не са малко. Убеден съм, че те са объркали житейските му планове. Вероятно храни доста омраза към мен. Може би заниманията с йога са били заради мен и нямат нищо общо с плановете му за кариера.

— На никого не му е минало и през ум да ви използва като стръв — каза тя.

— Глупости! Том О’Дей мисли за всичко и винаги избира най-лесния и най-ефективен начин.

— Страхувате се, нали?

— А вие познавате ли някой пехотинец?

— В тази база е пълно с пехотинци.

— Поговорете с тях. Пехотинците живеят в отвратителен свят на студени, влажни и кални дупки, изкопани в земята. Дори не могат да се огледат от връхлитащите мини, снаряди и ракети, от бомби, газ и въздушни атаки. А когато все пак успеят да се огледат, виждат пред себе си само огради от бодлива тел и картечни гнезда. Но знаете ли какво мразят най-много?

— Снайперистите.

— Правилно. Внезапната смърт, дошла изневиделица. По всяко време, на всяко място, без предупреждение. Всяка минута от всеки ден, без почивка. Стресът постепенно става непоносим и някои от тях се побъркват. Разбирам защо. И може би затова харесвам все повече тази метална кутия, в която са ме настанили.

— Познавах брат ви — каза тихо тя.

— Наистина ли?

— Джо Ричър — кимна тя. — По онова време бях старши агент, а той служеше във военното разузнаване. Работихме заедно по един случай.

— А сега ще добавите колко хубави неща е казал за мен — вероятно, че съм бил най-гадното копеле в цялата долина. Ще използвате като лост за въздействие един мъртвец.

— Съжалявам за загубата ви. Но той наистина говореше хубави неща за вас.

— Ако Джо беше тук сега, щеше да ми каже да побягна, без да се обръщам. Ключът е в самото име: „военно“ и „разузнаване“. Освен това познаваше О’Дей.

— А вие не харесвате О’Дей, нали?

— Мисля, че някой трябва да го награди с медал и после да го гръмне. А след това да кръстят някой мост на него.

— Може би идеята не е била добра.

— Изненадан съм, че все още не са го изритали.

— Крепят го именно кризи като тази. Непоклатим е повече от всякога. Той командва парада.

Не казах нищо.

— Не можем да ви накараме насила — промълви след кратка пауза Скаранджело.

Свих рамене.

— Ще остана, защото дължа една услуга на Рик Шумейкър.

Бях предвидим.

Малко по-късно Скаранджело си тръгна и остави след себе си едва доловим аромат на парфюм. Изкъпах се и си легнах. О’Дей имаше навика да започва деня със заседание, на което планирах да присъствам непосредствено след закуска. Само че не намерих закуската. Бледата светлина на утрото ми помогна да се ориентирам: бяхме забити в един от най-далечните краища на Поуп Фийлд. Прецених, че съм поне на километър и половина от най-близката столова. А може би и на много повече. Бяха ми наложили ограничения в придвижването, а да се разхождаш из Форт Браг без разрешение не е най-умното нещо на света. Не и при създалите се обстоятелства. Всъщност при никакви обстоятелства.

Така че пак тръгнах обратно към червената врата. Открих Кейси Найс в една стая с маса, отрупана с най-различни кифли и понички, разпределени в големи чинии. До тях имаше картонени кутии с кафе. Не военно, а от „Дънкин Донътс“. Частен кетъринг. Реформи. Всичко, което може да спести някой долар.

— Добре ли спа? — попита Кейси Найс.

— По-добре, отколкото в някоя хралупа.

— Често ли ти се случва да спиш в хралупа? — полюбопитства тя.

— Говорех образно.

— Значи си се наспал?

— Абсолютно.

— Снощи посети ли те някой?

— Да, Джоун Скаранджело.

— Добре.