Лий Чайлд - Нещо лично

Спряхме пред моята метална врата и аз попитах свойски:

— И ти ли живееш в такова нещо?

Кейси Найс махна към следващия ред бараки.

— В онази, бялата — обяви тя.

Съседи бяхме — тя на Първа улица, аз — на Втора.

— Това имаше ли го в договора, който подписа? — попитах.

— Не, но съм доволна. Не може без предизвикателства.

— Едва ли е Кот — върнах се на темата аз. — Когато става дума за снайперисти, руснаците предлагат най-доброто — както в количествено, така и в качествено отношение. Израелците пък си падат по петдесети калибър. Най-вероятно са или едните, или другите.

— Тревожи ни йогата — отвърна тя. — Кот очевидно е имал цел в живота. Възнамерявал е да продължи оттам, докъдето е бил стигнал, преди да влезе в затвора.

След тези думи тя кимна на някаква своя мисъл, обърна се и си тръгна. Аз отворих вратата и влязох в бараката.

Отвътре изглеждаше точно като петнайсетметров транспортен контейнер от гофрирана ламарина, боядисана в блестящобяло. Състоеше се от дневна, кухня, баня с тоалетна и малка спалня — всичките наредени в права линия. Като някогашните луксозни спални вагони. Капаците на прозорците падаха навътре и осигуряваха нещо като работен кът. Подът беше от шперплат. Разопаковах си багажа — действие, което се изчерпваше с изваждане на сгъваемата четка за зъби от джоба, сглобяването и пускането й в стъклената чаша на мивката. Тъкмо се канех да си взема душ, когато на вратата се почука. Промъкнах се през тесния правоъгълник и отворих.

На прага стоеше друга жена с черна пола, тъмен чорапогащник и хубави обувки. Беше по-близо до моята възраст и имаше началнически вид. Както и леко прошарена черна коса, която беше добре подстригана, но без следи от прическа или боя. Някога красиво, лицето й и сега беше симпатично.

— Майор Ричър? — каза тя. — Аз съм Джоун Скаранджело.

Поех протегнатата й ръка. Беше тънка, но издаваща сила. С късо подрязани квадратни нокти, покрити с безцветен лак. Пръстени липсваха.

— ЦРУ? — подхвърлих аз.

— Това не би трябвало да е толкова очевидно — усмихна се тя.

— Вече разговарях с федералните власти и спецчастите — поясних. — Предположих, че е време да се появи и третото колело…

— Може ли да вляза?

Дневната ми беше два и петдесет на четири. Достатъчна да побере двама души, но едва-едва. Мебелите се оказаха завинтени за пода — късо канапе и два малки стола, аранжирани в плътна групичка. Като в каравана, а може би и експериментален дизайн за кабината на нов модел Гълфстрийм. Седнах на канапето, а Джоун Скаранджело на единия стол. След кратко наместване успяхме да застанем така, че да се гледаме лице в лице.

— Ценим високо вашата помощ — обяви тя.

— Още не съм направил нищо.

— Но съм сигурна, че ще направите много, ако се наложи.

— Да не би да са закрили ФБР? — казах аз. — Доколкото ми е известно, издирването на американски граждани на американска територия е тяхна работа…

— По всяка вероятност Кот вече не е в Америка.

— В такъв случай това трябва да е ваша работа.

— О, ние вече си я вършим. Но тя включва и най-добрата помощ, на която можем да разчитаме. А вие познавате този човек.

— Преди шестнайсет години го арестувах и това е всичко. Не знам нищо за него.

— ЕС, Г-8, а след това Г-20. Европейският съюз, после осемте най-развити страни в света, а накрая и двайсетте най-развити страни. Представени от техните държавни глави, събрани на едно място по едно и също време. Всичките на чужд терен с изключение на един. Ако някой от тях бъде застрелян, това ще е нещастие. Но ако са повече от един — ще е катастрофа. Доколкото ми е известно, вие вече сте изтъкнали, че парижкият стрелец е бил готов да стреля два пъти. Но защо да се задоволява само с два изстрела? Представете си какво ще се случи, ако убие трима или четирима. Пълна парализа. Пазарите ще се сринат, пак ще има рецесия, може да избухнат войни. Целият свят ще рухне.

— Може би трябва да отменят тези срещи.

— Същото положение — пак ще има парализа. Светът трябва да бъде управляван, което не може да стане по телефона.

— Може, поне за месец-два.

— Но кой ще го предложи? Кой ще мигне пръв? Ние, изправени срещу руснаците? Или руснаците, изправени срещу нас? А може би китайците, изправени срещу всички?

— Значи всичко е въпрос на тестостерон, а?

— Че кое не е? — сви рамене Джоун Скаранджело.

— Като говорим за управление на света по телефона, се сещам, че аз дори нямам телефон — казах аз.