Лий Чайлд - Нещо лично

Оставих го да говори дълго. В един момент се съгласих с него, с което практически го накарах да признае, че част от думите му са предназначени за убития. Подхлъзнах го и той полетя стремглаво надолу. Вече нямаше спиране. Или, ако ще прибягваме до метафори, разпали се като огън, в който бях налял масло.

Два часа по-късно Кот подписа дългите и подробни признания. Оказа се, че убитият го нарекъл „педал“ по време на майтапчийски разговор, който постепенно излязъл от контрол. Как да преглътне такава обида? Някои неща са непростими, нали така?

Беше му предложена сделка с прокуратурата. Вероятно поради факта, че беше звезда и участваше в секретни мисии. Призна се за виновен и го осъдиха само на петнайсет години. За убийство втора степен. Лично аз нямах нищо против. Не се стигна до военен съд и ми се отвори цяла свободна седмица. Прекарах я на Фиджи, където срещнах една австралийка. Още си спомням за нея. Нямах причини да се оплаквам.

— Не бива да правим необмислени заключения — предупреди ме О’Дей. — Няма доказателства, че след затвора този човек изобщо се е докосвал до оръжие.

— Но той е в списъка, нали?

— Няма как да не бъде.

— Каква е вероятността да е той?

— Едно към четири, разбира се.

— Но вие се обзалагате, че е той.

— Не съм казал такова нещо. Просто изтъквам факта, че шансовете да се окаже той са едно към четири.

— Кои са останалите в списъка?

— Руснак, израелец и англичанин.

— Кот все пак е лежал в затвора цели петнайсет години — отбелязах аз.

О’Дей кимна.

— Да започнем с въпроса как му се е отразило това.

Още един забележителен въпрос. Как могат да се отразят петнайсет години затвор на един снайперист? Точната стрелба зависи от много и различни неща. Едно от тях е контролът върху мускулите. Точната стрелба изисква те да бъдат меки и едновременно с това твърди. Достатъчно меки, за да елиминират едва доловимото треперене, и достатъчно твърди, за да овладеят един мощен откат. Същото се отнася и за общото физическо състояние. То е важно, защото се изискват понижен пулс и забавено дишане.

— Зрението — обявих в крайна сметка аз.

— Защото? — внимателно ме погледна О’Дей.

— През тези петнайсет години той е гледал само неща, които са в непосредствена близост до него. Най-вече стени. Включително и на спортната площадка в двора. Очите му не са се фокусирали на далечно разстояние от времето, когато още е бил млад.

Това ми звучеше добре. Харесах картинката, която изплува в представите ми: Кот е омекнал и дори вече трепери. Носи очила и е приведен. Смалил се е, въпреки че по начало беше дребен.

После О’Дей започна да ми чете доклада, придружаващ заповедта за освобождаването му от затвора.

Корените на Кот бяха в Чехословакия или Арканзас, а може би и на двете места, но през целия си петнайсетгодишен престой в затвора бе живял като някакъв източен мъдрец. Занимавал се с йога и медитация. Тренирал по малко, веднъж на ден, колкото да поддържа елементарна сила и гъвкавост. По-голямата част от времето си прекарвал абсолютно неподвижен, едва дишащ и с безизразен поглед, сякаш фиксирал нещо на хиляда метра. Казвал, че трябва да упражнява този поглед.

— Поразпитах наоколо — каза О’Дей. — Най-вече момичетата, които работят тук. Според тях този вид йога, който Кот е избрал, цели постигането на пълна неподвижност и спокойствие. Уж съхнеш и се смаляваш, но в един момент — прас! — отново си в страхотна форма. Същото важи и за медитацията. Изпразваш съзнанието си. Виждаш само предстоящия успех.

— Искате да кажете, че е напуснал затвора по-добър, отколкото е влязъл?

— Трудил се е упорито в продължение на петнайсет години. Доколкото са му позволявали условията. А пушката в крайна сметка е само един метален инструмент, нали? Успехът зависи единствено от състоянието на тялото и духа.

— Но ако е той, как се е добрал до Париж? Откъде се е сдобил с паспорт?

— Ако поръчителят е някоя групировка с много пари, паспортът изобщо не е бил проблем.

— За последен път го видях, когато подписа признанията си — казах аз. — Преди повече от шестнайсет години. Не знам как бих могъл да ви помогна сега.

— Трябва да изчистим нещата.

— А аз как да участвам в чистенето?

— Веднъж вече си го спипал — отвърна О’Дей. — Ако се наложи, ще го спипаш и втори път.

В този момент се намеси Шумейкър. Въведението, изглежда, беше приключило и дойде време за детайлите. Много зависело от мотивите за покушението. Някои групировки никога нямало да наемат израелец, а това свивало възможностите до три към едно. С малката подробност, че израелецът приличал по-скоро на ирландец и се подвизавал под някакво неутрално кодово име. Може би поръчителят не знаел, че е евреин. Ако случаят се окажел такъв, нещата се усложнявали. В крайна сметка въпросът с мотивите отпадна. Държавният департамент разполагал с твърде дълъг списък на хора, които били бесни на французите. Така че и четиримата заподозрени щели да се разследват с еднакво внимание.