— Което е още по-впечатляващо. Представям си какво огромно и страховито нещо е била пушката му.
— Има пушки, които стрелят точно на километър и половина. А веднъж, в Афганистан, една и от два километра. Което ще рече, че хиляда и триста метра не са нечувано постижение.
Съвсем по сократовски.
— Според мен да улучиш два пъти от хиляда и триста метра е по-трудно, отколкото да улучиш веднъж от две хиляди — казах аз. — Мисля, че този човек притежава талант.
— И аз мисля така — кимна О’Дей. — Допускаш ли, че е служил в нечии спецчасти?
— Естествено. Няма друг начин да стане толкова добър.
— А допускаш ли, че все още служи в някоя такава?
— Не. Спецчастите не предлагат толкова голяма свобода на движение.
— Съгласен съм.
— Сигурни ли сме, че е бил наемник? — попитах.
— Какви са шансовете някой, който има зъб на президента, навремето да си е изкарвал хляба като снайперист от световна класа? По-вероятно е този недоволен гражданин да похарчи малко пари на свободния пазар. А може би става въпрос за група недоволни граждани. Тоест цяла групировка, която ще е по-платежоспособна.
— На нас какво ни пука? Мишената е бил французин.
— Куршумът е бил американски.
— Откъде знаем?
— От газовия хроматограф. Има някакво споразумение, сключено преди няколко години и слабо отразено в медиите. Всъщност изобщо не е било отразено. Според него всеки производител на боеприпаси е длъжен да използва различна сплав. Много малко различна, но достатъчно. Нещо като подпис.
— Целият свят купува американски патрони.
— Става дума за нов играч на сцената, Ричър. Почеркът му не е засичан досега. Това е била първата му поръчка. Разчитал е да си създаде име с нея. Съвсем основателно, тъй като е трябвало да стреля два пъти в бърза последователност, при това от хиляда и триста метра с петдесети калибър. При успех влиза в „А“ групата и остава там до края на живота си. При неуспех отива при аматьорите, също завинаги. Чист хазарт. Залозите са високи. Което означава само едно — той е знаел, че ще улучи. Няма как да е иначе. Приемаш поръчка за двоен изстрел от хиляда и триста метра с пълна увереност в успеха си. Колко снайперисти могат да се похвалят с такава?
Това беше добър въпрос.
— За у нас ли питате? — изгледах го аз. — И искате честен отговор? Мисля, че можем да сме доволни, ако при всяко поколение в армията има един такъв снайперист сред тюлените, двама в морската пехота и още двама в армията. Общо петима, които задължително трябва да служат по едно и също време.
— Но ти току-що отрече, че това е дело на човек от спецчастите.
— Значи трябва да прибавим в сметката още петима от предишното поколение, които са се уволнили наскоро. Достатъчно стари, за да ги пенсионират, но достатъчно млади, за да са във форма. Тях трябва да търсите.
— Наистина ли мислиш така? Някой от предишното поколение снайперисти?
— Не виждам кой друг би успял.
— А колко са големите държави, които отдавна разполагат с такива елитни стрелци?
— Може би пет.
— Ако приемем, че всяка от тях разполага с по петима в едно поколение, това прави общо двайсет и пет човека в целия свят, нали така?
— Приблизително.
— Не приблизително, а абсолютно точно. Двайсет и пет е бройката на уволнилите се елитни снайперисти, които са известни на разузнаванията по света. Мислиш ли, че правителствата им ги следят отблизо?
— Сигурен съм.
— А колко от тях според теб ще имат непоклатимо алиби за този ден?
— Двайсет? — предположих след кратък размисъл. При положение, че наистина ги бяха наблюдавали непрекъснато.
— Двайсет и един имат алиби — поправи ме О’Дей. — Останали са четирима и тук е дипломатическият проблем с другите три страни. Сега сме като четирима в една стая, които се гледат подозрително. Не ми се ще този куршум да е изстрелян от американец.
— Някой от нашите не е бил следен?
— Не напълно.
— Кой е той?
— Колко души с такива умения познаваш?
— Нито един — отвърнах. — Не си пия питието със снайперисти.
— А колко изобщо си познавал?
— Един — отвърнах. — Но няма как да е той.
— Защо си толкова сигурен?
— Защото е в затвора.
— Откъде знаеш?
— Знам, защото аз го вкарах там.
— С петнайсетгодишна присъда, нали?
— Доколкото си спомням, да.
— Кога?
Започнах да пресмятам наум. Много години. Много изтекла вода. Много различни места и различни хора.
— Мамка му — промърморих в един момент.
О’Дей кимна.
Читать дальше