Ерик Лустбадер - Френска целувка (Книга 1)

— Кой сте вие? — попита отново отец Гуарда. — Познавам ли ви?

— Аз те познавам — отговори мъжът. — Другото е без значение. — Отецът се запита къде е чувал този глас.

Звукът от отварянето от ветрилото прозвуча със зловеща яснота в затвореното пространство на ризницата. В него имаше неприкрита целенасоченост, която отекна до дъното на душата на свещеника и го накара да потрепери. Този човек не беше обикновен уличен побойник. Отецът вдигна дясната си ръка и направи кръстен знак.

— Бог да ти прости и да те благослови. — Трябваше да го каже два пъти, защото езикът му беше залепнал за небцето.

Мъжът с двете лица направи крачка към него и той отстъпи. Това продължи, докато гърбът му опря в оловната рамка на прозореца. Непознатият въртеше металното ветрило с такава бързина и ловкост, че то прорязваше въздуха със свирене, подобно на воя на животно.

Отец Гуарда отмести поглед от оръжието и се взря в очите на човека с две лица.

— Познавам те — каза той. — Да, познавам те отдавна.

— Да. Отдавна и отдалече — отговори другият, почти замечтано.

Стоманеното ветрило се понесе като огромен прилеп. Назъбеният му ръб се вряза във врата на отец Гуарда.

Кръвта бликна като фонтан и мъжът с двете лица отстъпи. Прозорецът отзад се разби на парчета. Когато вдигаше ветрилото си от пода, видя главата, паднала отвън между стената и живия плет. В сметта си отец Гуарда бе стиснал юмрук толкова здраво, че едва успя да извади парчето гума от ръката му, дори след като счупи два от пръстите.

След това, служейки си с дръжката на ветрилото, той изби стърчащите парчета от счупения прозорец и пъргаво изпълзя навън.

В сянката на живия плет той коленичи, взе отсечената глава на свещеника и положи прощална целувка върху посинелите й устни. Миг по-късно вече бе изчезнал. Подплашеното от шума мушнитрънче долетя отново и кацна, бръсвайки нежно с крилцата си бузата на отец Гуарда.

Ню Йорк — Париж — Ница — Ню Канаан — Ванс

Кристофър Хей винаги бе искал да стане писател. Но в този дъждовен и сив априлски следобед умът му бе зает с далеч по-различни неща. В момента той беше едно от главните действащи лица в задушната, претъпкана зала на Криминалния съд, чието здание се намираше на Сентър стрийт, сред бъркотията от стари улици и сгради в долната част на Манхатън.

До него стоеше клиентът му — едър като мечок човек с нездрав цвят на лицето. Докато чакаха съдебните заседатели да изнесат присъдата, Крис Хей се опитваше да не мисли за това колко мрази адвокатската си професия. Той преживяваше това чувство болезнено, тъй като обучението му в Принстън и следването в Правния факултет на Харвард след това бяха погълнали огромна сума пари и невероятен труд. Впрочем, трудът не плашеше Крис. Ако усилната работа е богатство, то той бе богат — така, както родителите му бяха богати в истинския смисъл на думата. Баща му притежаваше промишлена корпорация, чиито клонове буквално обхващаха земното кълбо, и в момента се намираше в Пекин с третата си по ред съпруга, за да решава производствените въпроси на една от компаниите си в Далечния изток.

В крайна сметка усилията, хвърлени над книгите, не отидоха на вятъра. Една от престижните правни фирми на Парк авеню, все още достатъчно малка, за да търси свежи умове, забеляза способностите му.

Човекът, който нае Крис, се казваше Макс Стайнър. Той бе основен акционер на фирмата, около шейсетгодишен, дребен на ръст и изискан. Посивялата му коса оредяваше точно там, където католическите монаси бръснат теметата си. Носът му бе голям, но не го загрозяваше, а правеше лицето му интересно. Широко разположените му очи бяха постоянно нащрек — веднъж той каза на Крис, че това е така, защото е евреин, а цял свят мрази евреите.

През първия работен ден на Крис в адвокатската кантора той му каза:

— Аз вярвам във вашите блестящи способности, господин Хей. Но вие сам разбирате, че преди всичко трябва да ни докажете своите професионални умения. Поради това не бива да се учудвате, ако първите ви дела ви се сторят донякъде елементарни.

— Това, доколкото разбирам, означава, че като новак ще трябва да поема скучните и незначителни случаи.

Стайнър се усмихна обезоръжаващо.

— Дядо ми казваше: „Няма значение дали плюеш по просяк или по милионер, важно е дали ще те хванат.“ — Говореше с акцент, бавно и с добродушна незаангажираност.