Ерик Лустбадер - Френска целувка (Книга 1)

— Тук смъртта няма нищо общо. — Гейбъл имаше свойството презрително да пренебрегва всяко мнение, освен своето собствено. — Имам предвид това извратено подобие на процес, което съм принуден да търпя.

Крис се зачуди дали Гейбъл някога е чувал думите „разкаяние“ и „жал“. Подозираше, че дори да ги е чувал, ги намира достойни за презрение.

— Аз трябва да знам истината, мистър Гейбъл — упорстваше той. — Въпреки цялото си старание не бих могъл да ви помогна, ако не ми я кажете. И бъдете сигурен, че ако обвинението научи нещо, което сте скрили от мен, ще гледате света през решетките на някой федерален затвор най-малко петнайсет години, преди някой да си помисли да ви амнистира.

Гейбъл стана от креслото, в което седеше. Този човек имаше огромен запас от кинетична енергия.

— Защо ми говорите за затвор? — каза той. — Вашата роля е да направите всичко възможно, за да не попадна там. — След това се изправи пред една репродукция на Дега, висяща на стената. — Знаете ли, преди две години купих оригинала. Никога не съм си падал особено по тази картина, но я взех, защото Линда каза, че щяла да стои добре над дивака в гостната или нещо подобно, не помня вече. Пък и няма значение — миналия месец я продадох на един търг. Взех й четири пъти повече, отколкото съм платил за нея — тия японци купуваха като побъркани всичко, което им попадне пред очите. — Той отново се обърна към Крис. — Бяха направо невероятни — поглъщаха всичко около себе си като пирани, да не би случайно курсът на йената им да падне, преди да са си изпразнили портфейлите.

— А каква е всъщност истината?

— Истината ли? — Гейбъл примигна с дългите си клепки. — Истината е, че за мен изкуството е търговия, като всяка друга — за колко купувам, какво печеля, след като продам. Форма, цветове, перспектива, творческо виждане — въобще не ми пука за тези неща, а и честно казано, не вярвам, че някой изобщо се интересува от тях.

Крис бавно преброи до десет, гледайки през прозореца синкавия пръстен от бензинови изпарения около Сентрал парк.

— Имам предвид истината за вашата любовница — каза той накрая.

— Това е лъжа! — Гейбъл тресна с юмрук на бюрото му. Сега лицето му сякаш се бе превърнало в маска, толкова твърда, помисли Крис, че ако я удареше с чук, сигурно би се разбила на парчета. — Аз обичах жена си. Всеки, който твърди обратното, е лъжец, ясно ли е?

— Добре — кимна Крис. — Но съм длъжен да ви предупредя, че през следващите десетина дни ще затънем до колене в мръсотия.

— Плащам ви, за да си вършите работата — му отговори Гейбъл от вратата. — Затова я вършете, по дяволите, и не ме занимавайте с глупости.

Тогава Крис за пръв път осъзна колко ненавижда това, което върши. Той винаги бе вярвал в американското правораздаване, в правото на всеки индивид на справедлив процес, на който гласът му да бъде чут от безпристрастния съд на равните нему. До голяма степен именно това го бе накарало да избере адвокатското поприще.

Но сега университетските дебати и възвишените идеали, както и споровете му с Макс Стайнър относно безнадеждните на пръв поглед дела бяха вече в миналото. Смениха ги годините на практика и той видя как утайката на обществото се процежда през ситото на правосъдието. Като наемаха ловки и находчиви адвокати като него самия, за да ги измъкват, тези хора нерядко се надсмиваха над закона. И воден от принципа, че всеки има право да отстоява правата си, Крис бе приел да играе по техните правила. Правеше се, че не вижда какво става, както би си затварял очите пред брадавицата върху лицето на красиво момиче. Предпочиташе да се заравя в работата си и да оставя разплитането на човешките личности и характери на психиатрите.

А сега осъзнаваше, че отвръщайки поглед от истинския лик на своите клиенти, всъщност бе пренебрегвал въпроса що за адвокат е самият той. И в резултат абсолютната му вяра в правотата на това, което вършеше, започваше да се руши. Този процес бе започнал неусетно. Случаят с Гейбъл беше просто последната капка, брънката, чрез която съмненията на Крис се съединиха със страховете му.

Той си спомни думите на Макс Стайнър: „Дано знаете какво вършите“ и собствения си наивен отговор: „Смятам, че знам, сър.“ Тъжната истина беше, че тогава Крис въобще нямаше представа с какво се нагърбва. Защо тогава Макс, който положително е бил наясно, не го бе спрял още в самото начало?

Крис нямаше представа как тези нови, опасни мисли и чувства и неговият вроден идеализъм ще съществуват съвместно — и поради това не само не търсеше отговор, но се стараеше да изхвърли от съзнанието си и самия въпрос.