Ерик Лустбадер - Операция „Бялата звезда“ (Книга 1)

Но тя замълча, просто защото не можеше да се довери на никого. Усети бремето на потиснатите чувства с цялата му тежест, стори й се невъзможно да продължава така. Това е кошмар! Кошмарът на човек, чувстващ се като затворник в собствената си страна… Господи, как й се искаше да поговори откровено с някого! Да сподели чувствата, които вълнуваха душата й… Не можеше да си го позволи. Дори със свещеника в църквата „Архангел Гавраил“, а още по-малко с Валери Денисович Бондасенко. Тръсна глава, прехапа език и отново се превъплъти в ролята на доброто руско момиченце.

— Какъв прагматик си, Господи — рече с равен глас тя.

— Комунизмът е дълбоката същност на прагматизма и аз съм длъжен да бъда такъв — отвърна Валери, после поклати глава: — Няма смисъл да продължаваме този разговор, закуската чака…

Постави на масата чиниите с омлет, огромната му лапа се уви около чашата със силен чай. Както обикновено вече беше изконсумирал своята купичка с кисело мляко — винаги го правеше в движение, докато приготвяше останалата храна…

— Много е вкусно — похвали го Ирина и си отчупи парче черен, едрозърнест хляб.

— Взех рецептата от „Ню Йорк таймс“ — изръмжа Валери. — За съжаление не успях да намеря масло. А според Пиер Фрейни именно маслото прави разликата… Наложи се да използвам олио.

— И така е добре — усмихна се Ирина. — Олиото е по-полезно, в него няма толкова много холестерол. — Вилицата изведнъж замръзна на милиметри от устата й. „Господи, говорим съвсем като съпрузи, със смайване установи тя. Нима наистина започнах да свиквам с този живот на предателство и измама?“ Не може да бъде! После в главата й отново изплува това, което й каза за властта… В душата й помръднаха ледените пипала на страха.

— Какво има? — изгледа я Валери. — Изведнъж пребледня.

Ирина побърза да напълни устата си, трябваше й време.

Преглътна, избърса устни и едва тогава отговори:

— Нищо… Просто си мислех за това, което ми предстои довечера… За Марс.

Валери пусна една сочна ругатня, лицето му заплашително потъмня:

— Тоя мръсник иска да ме погребе! При това по най-бързия начин! Сега се е заровил в предложението ми за компромис с Балтийските републики!

— Нима не разбира, че компромисът е единственият възможен път? — вдигна глава Ирина. — Той ще докаже на света, че намеренията ни за реформи са съвсем реални, а на твоите колеги в Политбюро — необходимостта да проявят гъвкавост. Още повече, че Балтийските републики никога, не са били неразделна част от Съветския съюз. Всички го знаят, но никой не смее да го каже на глас… Нима в Кремъл си въобразяват, че народът има толкова къса памет? Кой би забравил, че Хитлер ги подари на Сталин през 1939 година, съгласно клаузите на тайния пакт „Молотов — Рибентроп“? Но Литва, Латвия и Естония имат свои отделни представители в ООН през всичките следвоенни години, светът винаги ги е третирал като независими държави. Според мен вече е крайно време да се откажем от тях, да им дарим свободата…

На устата на Валери Бондасенко се появи иронична усмивка.

— Литва и Латвия вече са независими, но в ЦК продължават да ръмжат — промърмори той. — Старците не са се отказали и търсят начин отново да сложат ръка върху тях… всякакъв начин…

— Е, това вече е прекалено — поклати глава Ирина. — Не вярвам да се стигне до война…

— Знаеш ли какво казва Ленин? — погледна я Валери и избърса пръстите си в салфетката. — „Интересите на социализма стоят над правото на самоопределение на отделните народи.“ Това е продължение на една мисъл на Маркс, според която „пролетариатът няма родина“…

В подобни мигове Ирина откровено го мразеше. „Как е възможно да си толкова фанатизиран марксист — ленинист, когато историята на собствения ти народ опровергава изцяло това учение?!“

— Във всеки случай ние няма да отстъпим без бой, както го стори в Ялта американският президент Рузвелт — продължи Валери. — Затова се вкопчихме в Естония, затова държим здраво Украйна и Грузия, Армения и Молдова… Тук националистическите настроения нямат никакво значение — факт, който Марс Волков упорито избягва да признае. Пее една и съща песен и размахва сабята над главата ми… Като развалена плоча с рокендрол.

Без да иска, Ирина избухна в смях.

— Господи, Валери! Понякога забравям колко си старомоден!

— Единствената ми грижа е политиката — простичко отвърна той.

— И именно тя ще те закопае някой ден! — извика тя. — Не можеш да победиш враговете си с тези капаци на очите!