Ерик Лустбадер - Операция „Бялата звезда“ (Книга 1)

Древната гробница се намираше доста далеч от централния квартал Касумигасеки, където работеха Саката и Хоно. Посредникът беше избрал най-подходящото време за посещението си тук. В късния следобед малкият храм беше пуст, богомолците отдавна го бяха напуснали.

Беше облечен в бяло, цвета на смъртта. Хоно гледаше високата му фигура, изправена пред отрупаните с цветя гробове. Вятърът развяваше широкия памучен панталон. Контрастът между цветята и бялата материя беше натрапчив и ярък, в душата на Хоно неволно се появиха спомени…

Стоеше на място и гледаше как Саката се отпуска на колене, с гръб към нея. В ръката му се появи дълъг, извит нож, острието му блесна на слънцето и за миг я ослепи. После в полезрението й отново се появи фигурата на Саката, силно приведена напред. От положението й Хоно разбра, че ръцете му силно натискат дръжката на ножа, потънал дълбоко в корема му.

Главата му рязко отскочи нагоре, раменете му потръпнаха от последно усилие. Острието се подчини на въртеливото движение на ръцете, коремът беше разпран по типичния за самураите начин.

Духът на Саката беше пречистен, напълно освободен от греховете, които беше сторил в живота си. Но и най-силната ръка може да потрепне. Волята остава силна и непоколебима, но нараненото тяло понякога отказва да й се подчини… Точно това се случи и на Саката.

Хоно ясно видя, че, изправено на прага на смъртта, тялото му отказа да изпълнява командите на мозъка. Ръцете му безсилно се отпуснаха, неспособни да извършат последния срез.

Хоно не можеше да понесе това. Напусна прикритието на големия кипарис и побърза да коленичи до Саката.

Дрехата под кръста му беше алена, вените на шията му се издуваха като корабни въжета, очите му всеки момент щяха да изскочат от орбитите си.

Хоно протегна ръка и я сложи върху увитата с коприна дръжка на ритуалното оръжие, силата на натиска й се присъедини към неговата. Разнесе се ужасен скърцащ звук, острието разпори корема отдясно наляво…

Зачервените очи на Саката се извърнаха към лицето й, в зениците им за миг проблесна благодарност… После главата му клюмна напред и потъна в ухайните цветя, поставени върху гробовете на благородните мъртъвци…

Ирина Викторовна Пономарьова се събуди и объркано се огледа. Не можеше да разбере къде е: в просторния, но мрачен апартамент на Марс на площад „Востанная“ или в малкото и спартанско подредено жилище на Валери на улица „Киров“, което обаче беше далеч по-светло… Седна в леглото и надникна през прозореца. Видя тясната уличка „Телеграфная“, минаваща зад Министерството на образованието, където работеше Ирина, в дъното се издигаше куполът на църквата „Свети Архангел Гавраил“. Повечето колеги на Ирина я наричаха „Кулата на Меншиков“, но тя предпочиташе, поне вътре в себе си, истинското име на храма…

Но Ирина едва ли приличаше на някой от колегите си в Министерството на образованието. Наскоро се беше върнала от продължителна командировка в Съединените щати и донесе много нови идеи, заимствани от американската образователна система.

Няколко седмици писа доклад с предложения за най-наложителните промени в съветското образование, предаде го по каналния ред и започна да чака отговор. Докладът й пое дългия си път по бюрократичната система, коментари липсваха.

В крайна сметка поиска среща с министъра, който в продължение на двадесетина минути въртеше и сучеше, докато най-сетне стана ясно, че всичките й предложения са били отхвърлени. От мазната му любезност Ирина разбра само едно — трябва да мисли за своите компютърни модули и да не си пъха носа, където не трябва. В крайна сметка я пратиха в Щатите за обмяна на опит в систематизацията на архивите, нека използва там техните нововъведения — обобщи министърът. А реформите в образователната система като цяло да остави в ръцете на експертите…

„Е, сега поне няма да се блъскам като луда из средновековните архиви“, помисли си тя, докато очите й опипваха познатия силует на „Архангел Гавраил“. Вече знаеше къде се намира: в апартамента на Валери на улица „Киров“, пулсът й все още беше ускорен. Мислите за работното ежедневие не успяха да й донесат спокойствие.

Отново сънува онзи кошмар — стои край масата в трапезарията и се дави. Прави опит да скочи, да се приближи до прозореца. Успява с цената на неимоверни усилия, но по улицата тече кръв и тя с ужас отмества очи. Луната над града е скрита зад решетки… Знае, че на всяка цена трябва да излезе навън, че на улицата става нещо важно, което изпуска… Но не може да се помръдне. Поглежда надолу и вижда тежки окови на краката си…