Ерик Лустбадер - Операция „Бялата звезда“ (Книга 2)

„КГБ, никой да не мърда…“

Гумените палки се вдигат и падат, вдигат и падат… Никога няма да забравя ужасните звуци, които издаваха при съприкосновението си с раменете, гърба и главата на татко… Той не обелва нито дума, само пъшка под тежките удари…

После униформените го повличат към вратата, а мама скача и им прегражда пътя. В очите й има примитивен ужас… Подобно изражение бях виждала в очите на едно зайче, което открих в градината и успях да парализирам с лъча на фенерчето си…

„Не давам! — плаче мама. — Няма да го отведете!“

Мъжът с пелерината вдига ръка и някак лениво я удря с опакото на дланта си. Тя отлита назад, блъска се в масата и пада. Настолната лампа с трясък се чупи, мама крещи от болка и гняв… От очите й текат сълзи.

„КГБ, никой да не мърда…“

Мъжът с пелерината я избутва встрани, а униформените влачат татко навън. Мама не оказва повече съпротива, очите й се изпразват от съдържание. Дори не извръща глава към стълбището на блока, по което униформените влачат татко.

Мъжът с пелерината се готви да ги последва, после изведнъж усеща нещо и се обръща. Усеща мен. Тръгва обратно, чувам как тежките му стъпки приближават вратата на стаята ми…

Свивам се в леглото и сграбчвам възглавницата. Той прекосява стаята на две крачки, надвесва се над леглото и дърпа завивките.

„Ирина — рече. — Малката Ирина…“

Нямам представа откъде знае името ми. Тръпна от ужас, напълно безпомощна. Полите на черната пелерина са надвесени над мен като крилете на гигантски прилеп. Усещам сърцето си в гърлото…

Бялата му ръка ме хваща за глезена и рязко дърпа, озовавам се по гръб.

„На колко години си, малка Ирина?“ — шепне той. Лицето му не се вижда под широката периферия на шапката — сякаш е част от сенките в стаята ми. Но една жива и жестока сянка, която ме държи здраво…

„На осем“ — отвръщам, без сама да зная как успявам да произнеса това.

Ръката му се плъзга нагоре и докосва мястото между краката ми.

„Грижи се за майка си, Ирина — казва той. — Тя има нужда от помощта ти…“

„Какво направихте с татко?“, осмелявам се да попитам аз.

„Можеш да забравиш за своя татко — отвръща човекът от КГБ и се изправя. — Той е мъртъв.“

Ирина разказа цялата тъжна история с равен, някак равно душен глас. Но след последните думи избухна в плач и се хвърли в обятията на Марс.

Той я прегърна и леко започна да я люлее. Като майка, опитваща се да успокои детето си от сънуваните кошмари. Риданията й бавно затихнаха.

— Искам да те попитам нещо, Ирина — меко промълви той. — Насили ли те човекът от КГБ?

— Имаш предвид сексуално насилие? — вдигна глава тя.

— Точно така.

Тя поклати глава в знак на отрицание, помълча малко, после каза:

— Но това, което направи, беше дори по-лошо… Кожата ми настръхна от неговото докосване, така и не успях да го забравя… Години по-късно, когато първият мъж в живота ми плъзна ръката си там, аз изкрещях от ужас. Имах чувството, че някой ме пробожда с нож…

— Какъв кошмар, Господи! — поклати глава Марс.

„Прав си, мълчаливо се съгласи Ирина. Но едва ли можеш да допуснеш, че този кошмар продължава и днес, макар и да се проявява по друг начин…“ Първата й мисъл беше да скъса окончателно с Валери. После, почти веднага, си даде сметка защо не трябва да къса с него. Първо, защото Валери в никакъв случай не трябва да разбере, че тя го шпионира, а още по-малко — че знае с кого си има работа. Ако го зареже внезапно, без основателни причини, той несъмнено ще стане подозрителен… Всички в КГБ са параноици…

„Има и второ, въздъхна в себе си тя. Валери е зъл. Точно както беше зъл онзи с кожената пелерина. Те са еднакви като близнаци. Избягам ли, това ще означава нова победа за тях. Не бива да допускам това. Напротив — трябва да направя така, че да изпитат поне част от болката, която причиниха на мама и татко… А аз едва тогава ще успея да се освободя от ужасния кошмар.“

Взе решението си внезапно, но без никакво колебание: ще го предам на Марс! Това ще означава да замеся и Наташа Маякова, но какво от това? Марс не я познава, едва ли ще й обърне внимание. Той се интересува единствено от Валери…

— Може би има начин да открия хората от „Бялата звезда“ — каза на глас тя. — И този начин е свързан с Валери Бондасенко…

— Какво?! — в погледа на Марс се четеше изненада и неодобрение. — Така ли си прекарваш времето, котенце? — чертите на лицето му се разкривиха. — Казах ти, че Валери Денисович също търси „Бялата звезда“, но той е опасен. Прекалено опасен за…