Марина Юденич - Дан за ангели

— В какъв смисъл?

— Не зная. — Това прозвуча много мрачно дори на фона на вечно мрачната му физиономия. — Не разбирам от тези неща. Но покойната ми баба казваше така. Просто повторих думите й.

— И, според вас, какво нечисто има там?

— Не зная. Не съм бил там. Но след като Антон Василиевич беше в онзи замък стана някак странен. Като че ли го бяха сменили. Не ме допускаше до себе си. Почти. Чак до заминаването си.

— А вие защо не проучихте какъв е онзи тип, който го е съпровождал по време на последното му пътуване? Между другото, в качеството на ваш служител. Не се ли сетихте да го направите?

— Сетих се.

— И какво стана?

— Първо, Антон Василиевич ми забрани. Още докато беше тук.

Разбира се, че не му беше забранил от оня свят.

Всъщност злобата ми започна да се изпарява.

— А вие сте поискали разрешението му, така ли? Ама, че сте умен!

— Не съм го искал. Доложиха му.

— Кой?

— Нашите. Той е дресирал всички.

Това обясняваше нещата. И аз безусловно му вярвах.

Защото си спомнях моето „разделяй и владей“ и щастливият въпрос на Антон: „А ще доносничат ли?“. Ставаше дума за това да разделим службите си за сигурност. Но, естествено, той играеше същата игра и със своята служба.

И те са доносничели.

— А какво е второто?

— Второто е… Аз въпреки всичко проверих.

— И какво излезе?

— Няма такъв човек.

— Как така няма?

— В смисъл, че данните му са фалшиви.

— Измислени ли са?

— Не. Но онзи… истинският Караваев всъщност е умрял. Преди две години. Имало някакъв такъв… наркоман. Умрял от свръхдоза.

— Сигурен ли сте?

— Повече от сигурен.

И аз отново му вярвах.

Но от това не ми ставаше по-леко.

Посещението в тайнствения замък обрастваше с подробности. Които бяха още по-тайнствени.

За да не каже нещо повече.

Ето, че сега се появи някакъв възкръснал покойник наркоман. Или негов двойник. Или някой, който бе решил да се скрие зад името на покойника.

Естествено, последното беше най-вероятно.

Както беше вероятно, че такова е било желанието на Антон.

Но защо?

Защо е трябвало да мъкне инкогнито някого със себе си, щом по време на онова последно пътуване Антон се е канил да си разчисти сметките с живота?

Най-сетне да стъпи на последното стъпало на дяволското стълбище. На най-долното или на най-горното — кой да ти каже?

„Време е да тръгна нагоре. Тоест да сляза долу. Майната му! Сега поне всичко е ясно“. Май че беше казал така. Запомних това дословно. Защото такива неща обикновено се забиваха в паметта ми.

Завинаги.

Всъщност за какво говорех? Обяснявах си, че напоследък разсъдъкът на покойния е бил окончателно повреден. Между другото, самата аз страдах от същото.

От лудост.

Тя — огледалното отражение на моята погубена младост, онази девойка, която не исках да определя по никакъв друг начин — не каза нищо за техния придружител. И дори точно обратното — заяви абсолютно ясно, че са били само двамата.

Дали ме беше излъгала? Или наистина не знаеше нищо?

Защото той дори беше летял в друг салон в самолета. В икономическа класа. Майя никога не грешеше.

Което означаваше, че нощем голият Антон…

Напуши ме на смях.

Да не би Тоша да беше сменил ориентацията си? Което означаваше, че ревността ненапразно бе измъчвала горката девойка. Просто нещастницата допускаше една малка грешка. Но в края на краищата какво значение имаше дали става дума за любовник или за любовница? Реално всички са еднакви.

Вече се веселях от сърце.

В това време нещастният Гена окончателно се омота в трите си мозъчни гънки. И наблюдаваше мълчаливо неудържимата ми веселба. С нескрит ужас.

— Не ми обръщайте внимание, това няма отношение към вас.

— Мога ли да си вървя?

— Да. Свободен сте.

— Значи все пак ще заминете?

— Сега вече със сигурност ще замина.

Разбира се, той не разбра нищо.

Ами аз какво разбрах? Малко повече от него. Но въпросите само се увеличиха.

Например кой беше този избраник?

Личността беше толкова важна, че дори се криеше зад чужди документи. И летеше в икономична класа.

Пълна фантасмагория.

Разбира се, Антон беше голям любител на всевъзможни мистификации. И майстор да ги прави. Обичаше да потапя в тайнствена мъгла дори и най-простите ситуации. Обожаваше самото действие. Процесът. Полутоновете, полунамеците, полусенките. А след това и загадъчното, плашещо, но в същото време примамливо нещо…

Значи излизаше, че това всичко на всичко е била една от любимите му схеми?