Марина Юденич - Дан за ангели

— А той какво ти отговори?

— Просто каза, че иска и толкова.

— Само това ли каза?

— Е, може да е казал и още нещо. Не помня дословно. Може би е казал: „Така искам“. Или: „Иска ми се“. Какво значение има? По-важното е, че го каза съвсем кратко. И, както разбираш, другите въпроси отпаднаха от само себе си. Искам и толкова. Това беше абсолютно в негов стил. Не е ли така?

— Така е.

— Виждаш ли? А пък ти се стряскаш.

— Не се стряскам. Просто се изненадах. Обичайните странности на Антон — хлебарките, както ги наричаше той — бяха съвсем различни. А пък сега… Защо ли изведнъж е решил да пътува едно след друго? И защо ли е бързал толкова много?

— Не зная. Странно е, разбира се. Но знаеш ли, когато човек си отива и то толкова неочаквано, много неща започват да ти се струват като реализиране на някакъв замисъл, изглеждат ти знакови… Но след това, когато всичко приключи. А ако не се случи нищо, си остават като нещо случайно, незначително, пък макар и малко странно. И какво от това? Толкова много странни неща се случват всеки ден. Не си ли забелязала?

— Забелязала съм. Но все пак съгласи се, че…

— Съгласна съм. Но ние не знаем много неща. Например той може да се е срещнал с някого там, в замъка. Да е разговарял с него. Да е научил нещо за онези дяволски скали. Да се е запалил по тях…

— Може. Само че не е срещнал никого.

— Сигурна ли си?

— Да.

— Е, в такъв случай, не зная. Но фактите са такива.

— Да, фактите… Между другото, питам само заради фактите, те отново ли бяха двамата? Само той и тя?

— Не. Този път бяха трима. Той, тя и още един човек.

— Кой?

— Нямам представа. Май че охранителят му. Пътува в икономична класа. Тъй че не е бил негов приятел, нито познат. А някой от прислугата.

— Да не е Гена?

— Не. Познавам Гена. Той е дресиран гъзолизец. Както и цялата свита на Антон Василиевич.

— Включително и съпругата му.

— Имах предвид охраната. Този май беше от новите. Поне на мен не ми е познат.

— А има ли анкетна карта при теб?

— Има, разбира се. Ако искаш, мога да погледна в папките.

— Много искам.

— Тогава почакай малко.

В слушалката ясно се чу увереното тракане на токовете й и шум от отваряща се врата. Последва характерно силно хлопване — врата се затвори.

И настъпи тишина.

За дълго.

В един момент си помислих, че връзката е прекъснала.

На няколко пъти извиках безсмислено „Ало“, без да храня кой знае каква надежда. И, естествено, не получих отговор.

За всеки случай оставих замлъкналата слушалка настрани. И набрах от мобилния си телефон номера на мобилния на Майя.

Той даваше заето.

Заето.

Всъщност в това нямаше нищо неестествено. Очевидно някой се бе обадил на мобилния й, тя беше отговорила и се бяха заприказвали, най-вероятно по работа. И, разбира се, на другата линия бе настъпила пауза. Това беше логично. И обяснимо.

И все пак…

Глупости! Определено някаква частица от Антон се бе вселила в мен или самият той в целия си блясък изцяло и напълно се вселяваше в мен на части? Господ да пази!

Но мнителността, която проявявах в момента, беше също като на Антон. Тежка, мрачна и болезнена.

В това време първата слушалка оживя.

— Извинявай, но трябваше да поровя.

— Да не ти създавам проблеми?

— Не, всичко е наред.

А би могла да ми каже: „Просто отговорих на другото обаждане“, или „Заприказвах се по другата линия“, или…

Подозрителността изплува като мътна утайка на повърхността на душата ми.

Пепел ми на езика!

— Намери ли я?

— Да, разбира се. Положението е следното. Това е Артур Павлович Караваев, роден през хиляда деветстотин осемдесет и първа година… Хм, младичък е… В град Москва. Образование — незавършено висше, учи в Московската юридическа академия. Какво пък, има много професионално образование, макар да не го е завършил. Най-близки роднини: майка — пенсионерка. Баща му е починал през хиляда деветстотин осемдесет и шеста година… Значи е сирак. Живее заедно с майка си в Москва на улица „Русаковска“… Това е накратко.

— А къде работи?

— Един момент… Има работно място. Извинявай, пропуснах да ти кажа. В частна охранителна фирма „Центурион“.

— В нашата ли?

— Във вашата. Значи пасиансът излиза.

— Може би.

— Защо, не си ли сигурна?

— Много е млад…

— Е, това вече не зависи от мен.

— Наистина. Благодаря ти за информацията. А сега по моя въпрос…

Моят въпрос за предстоящото ми пътуване беше уреден.

Майя и тук се показа на висота, всичко беше подготвено и дори визата ме чакаше във френското посолство.