Марина Юденич - Дан за ангели

Затова услугите на „Salladin“ бяха уникални и достъпни за малко хора. Предимно за избрани или по-точно за препоръчани от някое доверено лице. И проверени.

В далечните наши безоблачни времена Антон се бе сдобил с такива препоръки.

Пилето не беше прав, когато твърдеше зад гърба на покойния си бос, че чернокожите каяци излъчвали просто внушителност.

„За по-тежкарско“, както казваше Антон. Но нямаше предвид това.

А Пилето много се заблуждаваше, защото служителите на „Salladin“, които съпровождаха Тоша по време на чуждестранните му пътувания, можеха и вършеха много повече неща от внушителните каяци. Но излизаше, че дори Пилето, който беше най-приближеният човек на Антон, не е трябвало да знае това. Както и да е.

Само че нашият доморасъл центурион Гена го знаеше със сигурност.

И затова сега го разпитвах.

Но той упорито си траеше.

— И без тях.

— Виж ти. И откога сме се отказали от услугите на „Salladin“?

— Това беше първият път.

— А вие не възразихте ли срещу такава небрежност?

— Възразих. Но Антон Василиевич реши така.

— Добре. Да речем, че е станало така. Сигурно Антон Василиевич е изпаднал в някакво умопомрачение, не може да е другояче. А каква е тази история по време на последното му пътуване?

— В какъв смисъл?

— Защо вместо вас е заминал ваш служител? Между другото, откога вземаме на работа малолетни? И то незавършили образованието си. Да не говорим за липсата на опит.

— Не ви разбрах.

— При вас ли работи Артур Павлович Караваев?

— Не.

— Но е работил при вас?

— Не е.

— И вие не го познавате, така ли?

— Не.

Последното „не“ прозвуча след малка засечка.

Съвсем кратка. И едва доловима.

Но в момента аз бях като опитна хрътка, надушила следа и усещанията ми бяха изострени до краен предел. И дори свръх всякакви предели. Неимоверно много.

— Сигурен ли сте?

— Не го познавам.

— И дори не сте чували за такъв човек?

— Чувал съм.

— От кого?

— От телефонния разговор на Антон Василиевич.

— С него ли?

— Не. С туроператора.

— И той каза, че този човек е от тяхната охрана, така ли?

— Да.

— А вие не се ли изненадахте?

— Това няма значение.

— И си замълчахте?

— Не. Попитах.

— И какво ви отговори Антон Василиевич?

— „Не е твоя работа“.

— Нормално ли ви отговори или подигравателно?

— Нормално и абсолютно безстрастно.

Всъщност той май беше прав по този въпрос.

Той, а не аз с убийствения си сарказъм.

Ситуацията беше наистина съвсем нормална според мерките на Антон.

Най-обикновена ситуация.

Не е твоя работа. И точка по въпроса. Дори беше странно, че не е добавил: да си го начукаш.

Но историята окончателно се обърка.

Гена лъжеше. И аз ни най-малко не се съмнявах в това. Но го правеше някак избирателно.

Онова, което имаше връзка със загадъчния тип, който внезапно е бил изпратен като лична охрана на Антон, много приличаше на истина.

Но останалото?

Тънех в догадки.

А в това време се случи нещо неочаквано. Дори бих казала нечувано. Или поне изумително.

Той заговори с мен по собствена инициатива, без да дочака въпроса ми.

И дори нещо повече — зададе ми въпрос.

Очевидно просто не издържаше повече.

— Разбрах, че вие също се каните да отидете там?

Той осезаемо натърти на последната дума.

По същия начин, по който натъртвах и аз, докато мислех за тези места.

Но го правех, докато мислех!!! Тоест наум, а не на глас и още по-малко в присъствието на главния охранител.

Би трябвало да се умиля, защото най-сетне открих съмишленик.

Но всичко стана точно обратното.

Както се казва, яхнах метлата в движение и злобата ми неудържимо кипна.

— Къде там?

— Във Франция. В замъка.

Последната дума отново прозвуча многозначително.

Този мускулест гадняр като че ли четеше мислите ми.

Също като Антон.

Да не би да е заимствал маниерите на скъпия си бос? И да е възприел опита му?

Злобата ми се взриви.

— Да речем. А вие защо се вълнувате от това? От къде на къде?

— Не бива да ходите там.

— Какво?! — не повярвах на ушите си.

— Не бива да ходите там.

— Защо?

— Това е нечисто място.

Виж ти!

А пък аз май се канех да търся специалист по паранормални явления. Имах една такава точка в списъка с неотложните си задачи.

Знаех го със сигурност.

Вярно, тя беше под въпрос.

Но така или иначе очевидно тази необходимост отпадна.

Защото той стоеше пред мен. А колко години се правеше на телохранител!