Марина Юденич - Дан за ангели

А…

Нямаше кой друг да ме изпрати.

Такива ми ти работи.

Не зная и не исках да зная за какви изпращачи ми говореше задъханият Гена. За мен най-важното бе да не тръгнат подире ми.

Сбогувахме се до металната стойка за митническа проверка.

— Все пак… обадете се, ако има нещо. Винаги съм насреща.

— Обещавам, че ще научиш пръв за смъртта ми…

— Пепел ви на езика…

— Всичко хубаво.

И край.

„Новият свят“, в който сега се потапях с цялата си отчаяна решителност и се гмурках като риба с главата надолу като от много висок трамплин, наистина се оказа нов.

Неузнаваем.

И изобщо не приличаше на онзи, сияйния и недостижим навремето свят. В онези спокойни времена името му беше международно летище „Шереметево-2“.

Сега то звучеше по същия начин, но само по форма, а съдържанието му бе съвършено различно. Или по-точно това беше парченце от друга вселена, малко огледалце, което някоя лекомислена пътничка от друга планета бе изпуснала в бързината от козметичната си чантичка.

И в това чуждо изгубено огледалце се оглеждаше нещо невъобразимо — истински блестящи барове с високи стойки и столове, хубави чаши, купи за лед и солници.

И тези барове работеха денонощно.

А покрай тях…

Там стояха най-различни невъобразимо красиви хора, които приличаха на ято розови фламинго, каквито бяхме виждали само отдалече покрай също така вълшебни езера.

Сега вече знаех, че това бяха най-обикновени стюардеси и стюарди, пилоти и може би дори техници, а между тях понякога имаше и пътници.

Сега вече бях сигурна, че след по-малко от час някоя гъвкава девойка от тези екзотични красавици щеше да ме попита с дежурна усмивка как предпочитам филето — препечено или „алангле“?

А освен това знаех, че, ако не се случеше някакъв досаден инцидент, уважаващите себе си пътници не си протриваха панталоните край тези баровете, а отиваха право в хотелите си.

Пък и съвременните летища разполагаха с по-уютни и по-комфортни места.

Но всичко това съществуваше сега!

А в далечните времена… Ако трябва да сме точни, преди двадесет и две години две кльощави чорлави персони, облечени еднакво отвратително, но претенциозно, се скриваха далеч от хорските очи и лакомо си поделяха един безумно вкусен сандвич със сух пушен салам върху кръгла филийка ароматен бял хляб.

И бяха почти щастливи.

Защото всяка си мечтаеше за времето, когато също като тези гиздави лебеди ще седне край блестящата стойка, за да изпие на бърза ръка една малка чашка кафе между кацането в Рим и излитането за Париж.

Този мотив е известен. И е повтарян много пъти.

Освен това двамата с Антон не правехме чак толкова често среднощните си набези в „Шереметево“, което по това време беше затворено за шляещи се без работа хора.

Понякога един негов приятел хамалин ни доставяше тази радост в живота, обзет от щедрост на пияна глава.

След това… след това някак отведнъж започнахме да минаваме през „депутатската зала“, както казваше Нодар.

А след това вече минавахме самостоятелно през бившия VIP.

И собственият ни business-jet Citation X, който струваше осемнадесет милиона долара, във всеки момент беше готов за излитане, а летища от сорта на британското „Biggin Hill“ — за кацане.

Майната им!

Слава богу, от „Citation“ — специалната гордост на Антон, най-бързият самолет от този клас, наречен „летящото ферари“ — успях да се отърва през последните дни, като изгубих съвсем малко от цената му.

В момента сто пъти повече ме интересуваше сегашното „Шереметево“, което олицетворяваше истинския блясък и мизерия на цивилизацията.

Богатите витрини с най-добрите стоки на света, стотиците тъмнокожи хора и хората с дръпнати очи, които бяха налягали до тях, разположени небрежно по лъскавия под на мраморното фоайе.

И неизменните лелки, които по неизвестен начин бяха прекарали тежките си торби през бдителните митнически кордони. Същите, които преди двадесет години крещяха с цяло гърло на Курската гара.

И сякаш слезлите от реклама на „Армани“ джентълмени, които бяха еднакво съсредоточени във „Файненшъл таймс“ и в „Комерсиант“, както и спътничките на джентълмените, които пък сякаш бяха слезли от корица на „Вог“.

И, естествено, тук се подвизаваше с цялата си свежест и в целия си първобитен блясък „племе младо, непознато“. Сега великият поет сигурно би се превъртял в последната си обител и то много пъти. И сигурно вече от петнадесет години си хапеше лактите. За това ли беше мечтал? Но нямаше как да се ухапе.