Марина Юденич - Дан за ангели

Наистина ли нещата бяха толкова прости?

Ами повестта, фантазията, романът, независимо как ще го наречем? Онова, което беше написал преди смъртта си. Там нямаше дори и намек за новото му увлечение. Всичко звучеше мрачно. И тъжно.

Ами самата му смърт?

Която, ако се замисли човек, той просто бе предсказал. И която по нещо приличаше на онази, която по чудо ме подмина.

Зави ми се свят.

Трябваше да тръгна! И то веднага.

Нямах никаква нужда от психоаналитици и екстрасенси, дяволите да ги вземат!

Нямах никакво време.

„Споко“, както казваше покойният.

Но оставаха четиридесет и осем часа — цяла вечност.

Валеше дъжд.

Сутрешният самолет на „Air France“ излиташе от добре измитото, изумително често и — нещо невероятно — почти безлюдно летище „Шереметево“.

Може би причината беше в твърде ранния час.

— Няма да мина през VIP-a.

— Там всичко е уредено.

— Не се съмнявам, но няма да мина оттам.

Последният ни разговор се състоя съвсем скоро, но тонът в отношенията ми с охранителя значително се смекчи.

Аз вече не злобеех и не упорствах, но Гена беше все така обезсърчен.

Беше притеснен и прикован с вериги за стотици специални и общоприети правила и норми, на които бе обучен да се подчинява цял живот.

И на нищо друго. Както и да е.

Но оковите си искаха своето.

— Там са изпращачите.

Изпращачи.

Каква забравена топла дума.

И сърцето ми се сви и видях пустия перон, който беше също така чист както безкрайното поле на „Шереметево“, и леката мъглявина, която витаеше наоколо като прощално дихание на отминалия дъжд.

И хората по него.

С допотопни, подгизнали от влагата шлифери, с блестящи найлонови дъждобрани с качулки, които жените кокетно бяха пристегнали с тънки коланчета. Някои от тях бяха облечени по най-старата мода с непромокаеми брезентови наметки в цвят „каки“.

И всички държаха чадъри. От които вече нямаха нужда.

Всички като един тромаво се смесиха, за да се сбогуват.

А и без това всичко беше толкова суетливо, забързано и безсмислено.

А най-важното вероятно тъй и нямаше да прозвучи, но за сметка на това щяха да си кажат разни глупости за горещите пирожки в най-горния пакет и за солта в бурканчето от таблетки и щяха да викат дълго след влака.

И дълго и настървено да махат с кърпички.

И ето, че локомотивът вече щеше да се изгуби в мъглата, оставяйки след себе си остра миризма на мазут и на още нещо, за което досега никой не е измислил дума, но всички много добре знаят, че е мимолетно и изплъзващо се.

И щеше да им е мъчно да се приберат вкъщи, прекрачвайки не много внимателно локвите, независимо от възрастта и близостта си с онзи, който току-що се бе разтворил в мъглата.

Защото още от най-ранна възраст човек на несъзнателно равнище вече е наясно с простата истина, че не можеш да влезеш два пъти в една и съща река.

Което означаваше, че този момент никога вече нямаше да се повтори на света. Мъгливият перон и неповторимата тогавашна миризма на гарата вече никога нямаше да ги има.

Но какво беше това?

Какъв лиричен вятър навя това умилително видение от детството ми?

Вече със сигурност нямах път точно към тази река.

А там, зад стъклената стена, която гордо носеше на блестящата си повърхност гръмката абревиатура VIP, днес имаше съвсем други изпращачи и те не бяха мокри, не им беше студено и не им беше горещо.

На тях им беше никак.

И, разбира се, разтворените чадъри биха изглеждали като атавизъм.

Те бяха стегнати и в същото време отпуснати. Външно. Просто полагаха огромни усилия, за да демонстрират безразличие към всичко, което става наоколо. И към всички.

Познавах тези VIP-ове, тези VIP-гримаси и VIP-представления.

Тези невидими за света сълзи.

Кръгът беше много тесен, затова на всички или поне на много хора им беше безумно интересно кой, къде и с кого заминава? Естествено, дамите се интересуваха предимно от спътниците на именитите личности, от тоалетите, от пътните чанти и куфари и от аксесоарите. Децата бяха отделен въпрос — дали са хубави, дали са умни, дали умеят да се държат, дали отиват там, където трябва, според общоприетото мнение?

Като безкрайно жизнерадостни кретени изглеждаха единствено чужденците, защото най-сетне се прибираха у дома, в обичайната си действителност.

И тъй нататък…

Не, определено не исках да мина оттам.

Пилето щеше да се разсърди, но какво от това.

Майя щеше да направи многозначителна физиономия от серията „Всичко ми е ясно“.