Марина Юденич - Дан за ангели

Новите, „съвсем новите“, „изключително новите“ — какви ли епитети не лепваха в момента на тази популация наши сънародници.

Аз, например, ги наричах мутри. Но и това не беше точно.

Защото истинското им име беше измислено отдавна и то от други велики хора. И то беше Шарикови. И, честна дума, към това нямаше какво повече да се добави. Класика.

И тлъстите храчки върху почти родоския мрамор на благоуханните тоалетни. И парчетата мръсен памук — дори не „Tampax“, чиято обилна реклама създаваше впечатлението, че менструира почти цялата страна — в изящните тоалетни чинии на „Villeroy“. И съвсем приятелското: „Витя, поискай запалка от негъра“…

Всичко това не беше в резултат на икономическите неблагополучия, от дълговете ни към Парижкия клуб и дори не беше в резултат на хиперинфлацията.

Това беше работа на Шарикови.

Защото много добре знаех като „Отче наш“, че разрухата започва там и тогава, където и когато има желаещи да пикаят извън тоалетната чиния.

Но да вървят на майната си.

„Това е нашата родина, синко“ — казал веднъж торният червей на новороденото си дете.

А това беше моята родина.

Защо трябваше да се гнуся от нея!

Освен това почти нямах време за това недостойно занимание.

Мобилният телефон в джоба ми безмилостно иззвъня. Сто процента бях сигурна, че това е Пилето. Пък който и да бе. Пуснах колкото се може по-бавно сребристата кутийка на апарата в елегантното кошче за боклук. Извинявай, приятелю. Но така трябва.

Освен това мелодичното звънене се разнасяше в хорската гълчава и се смесваше с дежурния глас, който не беше лишен от метални нотки и вече ни предупреждаваше за най-важното.

За това, че качването на пътниците в самолета на авиокомпания „Air France“ вече е приключило. А пътниците, чието внушително стадо се носеше към заветния Gate, могат да вървят по дяволите.

Разбира се, че нямаше нищо такова…

Мило и засмяно за всеки пътник от бизнес класата заедно с чашата шампанско беше отредено и малко галантно галско гостоприемство.

И нещо приветливо, макар да не се чуваше абсолютно нищо.

Пък и какво ли можеше да се чуе? Това, че вече за кой ли път ми пожелаваха добре дошла на борда на самолет „Боинг 747“, който щеше да извърши полет по маршрута — Москва — Париж…

Нямаше защо да слушам това.

А ако толкова ми се искаше да го чуя, можех да си повторя тази протоколна глупост дума по дума, както и носовото произношение, правейки се на парижанка не по-зле от самите тях.

Ревът на турбините беше друго нещо.

Шумът на моторите изпълни цялото пространство и за мен нямаше по-приятна музика, която да гали слуха ми и душата ми. Защото тя не беше нищо друго, освен прелюдия. Увертюра към едно от най-любимите зрелища и състояния на духа ми.

Трябва ли да споменавам, че аз имах много сериозни основания да не обичам да летя и дори нещо повече да се страхувам от това.

Но аз обожавах да летя.

Мигът, когато засилилият се лайнер едва доловимо се откъсваше от земята, изпълваше сърцето ми с неописуем възторг.

Ето каква метаморфоза бях преживяла.

А освен това през тези минути или по-точно няколко секунди преди това, когато земният ландшафт видимо се накланяше и колите, постройките и хората се смаляваха, а безкрайното синьо небе разтваряше обятията си пред мен, аз мислех.

Задължително си мислех, че това е началото. Със сигурност е някакво начало. Там, на земята, оставаше нещо, на което бе време да сложа край.

Понякога ми ставаше тъжно. Защото онова, което бе останало долу, не беше чак толкова лошо. И сгряваше сърцето ми.

Но понякога не го сгряваше. И аз бях щастлива, че този етап е свършил.

Но, така или иначе, предстоеше ми възторг.

В очакване на нещо забранено — там, далеч, от другата страна на въздушното пространство.

Разбира се, нищо подобно не се случваше. И никога не се бе случвало. Просто имаше добро пътуване, много добро пътуване, не чак толкова добро пътуване. Отвратително пътуване. Всичко беше все в този диапазон. Без каквито и да било необикновени неща.

Но въпреки това моментното щастие и мимолетната щура надежда бяха с мен по време на всеки полет.

И сега — също.

Всъщност сега имах по-големи основания да разчитам на нещо особено.

Съвсем малко по-големи.

Въпросът бе какво особено нещо трябваше да чакам — особено гадно или особено радостно?

Но в момента не мислех за това.

Малките радости с голяма острота не бяха чак толкова много в живота. И човек трябваше да им се наслаждава изцяло, до дъно, до последната капка.