Марина Юденич: Дан за ангели

— „Salladin“.

— „Salladin“ ли?

— От колко време следите ситуацията?

— От около пет години.

— От момента, когато подписах диамантения договор, така ли?

— Може да се каже и така. Естествено, историята с „гибелта“ на господин Полонски ни принуди да удвоим вниманието си. А освен това получихме новини и от Африка. И цялата по-нататъшна мистификация… Стана ясно, че животът ви виси на косъм.

— Ами Гена?

— Той отдавна ни сътрудничи.

— Сътрудничи ли ви или работи за вас?

— Без коментар.

— Ясно. И полицаите на кръстовището…

— Разбира се, ние подготвяхме операцията.

— Ами този тип? — посочих предпазливо с глава към Фьодор.

— О! Този тип без малко не обърка всичките ни карти. Той изхвърча от хотела като попарен почти веднага след вас. Хвана такси и обеща на шофьора толкова много пари, че онзи имаше всички основания не само да ви догони, но дори да пристигне в замъка много преди вас. Наложи се да го успокояваме. Но се оказа, че това не е проста работа. Освен това той ни допадна. Общо взето, решихме да минем с по-малко кръв и се разбрахме да действаме заедно. Получихме честната му дума…

— … която аз наруших.

— Да. И това костваше живота на господин Полонски. За пореден и надявам се за последен път.

— Той ви обеща да не снима, така ли?

— И то със светкавица. И изобщо по никакъв начин да не издава присъствието си.

— Не издържах. Кадърът беше страхотен… Извинете.

— Не разбирам за какво говорите, господа. И дами. Господин Полонски се подхлъзна на стълбите в собствения си замък. Нали вече стигнахме до това общо заключение? И нашите експерти го потвърждават.

— Разбира се.

— И още нещо, Алекс, твоят рапорт… е безумно интересен, но се боя, че…

— Вече разбрах. Не се вписва особено в логиката на твоята версия.

— Точно така.

— Тогава ето какво ще направим…

Те се впуснаха в много дълъг и изключително професионален разговор, от който не разбрах абсолютно нищо.

И изобщо не ми беше интересен.

Тук и сега се решаваше нещо съвсем друго.

Най-важното.

Всъщност както ми беше обещано в началото.

Съдбата не ме излъга и предчувствията ми се сбъднаха.

— Е, мисля, че вече е време.

Фьодор говореше съвсем тихо, но разбира се аз го чух.

И в гърлото ми се надигна гореща горчива буца.

И мъка. Вече знаех каква щеше да е тя — безкрайна и безпросветна.

Всичко се реши съвсем справедливо.

Затова просто не бях заслужила нищо друго.

Всичко беше правилно.

— Тръгваш ли?

— Тръгвам, разбира се. Но нали и ти няма да останеш тук.

— Кой е казал такова нещо?

— Аз. И ти. Някой май че се канеше да заснеме онази дан за ангелите. Някой твърдеше, че знае как трябва да направи това.

— Аз! Аз зная! Разбираш ли, аз осъзнах… Нашите души и изобщо душите на хората с течение на възрастта също дават своята дан… Което означава, че трябва да се снимат хората… Разбираш ли?!

— Шшт… Ти наистина си лекомислена жена. Да осъзнаеш такова нещо… И да не разбереш, че това е много дълга история. Че това е огромна работа. За цял живот. Ставай! Тръгваме! Всъщност не ни остава много време…

Ноември 2002 — юни 2003

Остров Kudahuraa (Индийски океан)

село Николина планина

Свалено от „Моята библиотека“: http://chitanka.info/book/6651

Издание:

Марина Юденич. Дан за ангели

Руска. Първо издание

ИК „Персей“, София, 2007

Редактор: Пламен Тотев

Коректор: Митка Печева

ISBN: 978-954-9420-50-0

Позволете ми да се представя, мадам… Може би вие сте била любовница на моя мъж. (фр.) — Б.пр.

Не мърдайте, мистър Полонски! Ще стрелям! — Б.пр.

Защо започна да снимаш?! Нали се разбрахме, че ще вървиш тихо. Просто трябваше да вървиш! — Б.пр.