Марина Юденич - Дан за ангели

— Тоест вместо себе си да убие…

— Точно така.

— Артур Павлович Караваев…

— И да, и не. Тази история е съвсем тъмна, обилно поръсена с хероин или някаква друга дяволска дрога — нямам представа? Казано накратко, с наркотици. Братът на новата любовница на Антон Василиевич беше наркоман. Заклет. От онези, които обществото на практика е отписало и които се скитат безцелно по градове и села. И в крайна сметка изчезват някъде. Разбира се, никой никога не ги търси. А пък за нещастие този най-ненадейно се появил и се лепнал за тях и то с чужди документи. Навремето Артур Караваев бил негов приятел и също бил заклет наркоман без близки и роднини. И умрял незабелязано от свръхдоза. Както си е в реда на нещата. Ще попитате защо на нашето братче му е трябвал чужд паспорт? Дали просто ей така в пристъп на наркоманска лудост или е имал сериозна причина да се укрива? Вече никой няма да разбере това. Пък и каква полза, ако разбере? Но бездомният наркоман и то с чуждо име се оказал много подходящ за мистър Полонски. Предполагам, че самата идея за подмяната се е родила у него веднага след запознанството му с нещастника.

— Ами сестра му?

— Какво сестра му?

— Знаела ли е всичко това? И ако е знаела, съгласила ли се е?

— Сестра му… Господин Самойлов, отправете този въпрос към госпожа Полонска и тя ще ви отговори на него по-добре от мен. За съгласието, което господин Полонски умеел да изтръгва.

— Въпросът отпада.

— Е, както искате. Общо взето, планът бил прост и почти гениален.

— Не почти. А направо гениален.

— Наистина. И всичко се реализирало. Братът наркоман благополучно потънал в морските дълбини. Предполагам, че не се интересувате особено от начина, по който е станало това. Разбира се, всичко било подсигурено технически. А след това — юридически. В смисъл, че останките на нещастното братче Иванушка били обявени за останки на стария вълк — сиреч, на господин Полонски и благополучно погребани.

— Да, следите са били заличени, няма две мнения по въпроса.

— И, забележете, всички — кредиторите, отмъстителите, враговете, наемните убийци — абсолютно всички останали от едната страна на пепелището заедно с мадам, която трябвало да сърба изстиналата каша.

— Тя все още беше гореща.

— Предполагам, че е била. Колкото до другата страна на пепелището… Все пак той запазил един-двама души. Новата си любовница. Извинете, мадам. Тя била първият човек. Ясно е, че просто вече не можел да мине без нея, защото тя била сестра на убития. Но си запазил и още едно доверено лице…

— Пилето ли?

— Да. Господин Птица. Между другото, той пръв изтичал на мястото на трагедията, ридал с цяло гърло над обезобразеното тяло и, разбира се, контактувал с брата на неутешимата му възлюбена. И изобщо предполагам, че господин Полонски е искал да има свой човек сред останките на собствената си империя. Поне в качеството на наблюдател.

— Ами Майя?

— Who is Maya?

— Туроператорът.

— Не, туроператорът Майя е била привлечена малко по-късно, когато се появила необходимост от нея. А по онова време на другия бряг останали само трима. Както в нашата древна песен. Трима странници без пукнат грош. И сигурната блага вест.

— За диамантения договор ли?

— Да, госпожа Полонска, за вашия диамантен договор. Поредното правителство тепърва се канело да дойде на власт, подкрепено от редица международни организации, но най-важното било, че вече обявило, че признава всички ангажименти на вашия полковник. Всъщност това било едно от условията, защото не само вие сте била инвеститор на трагично загиналия лидер. И дори бих казал, че вие изобщо не сте била на първо място сред инвеститорите. Естествено, на този етап информацията се носела единствено във вид на слухове и хипотетични предположения. Но тя вече съществувала. Честно казано, аз през цялото време очаквах и много се надявах, че ще се досетите за това. Че нещо ще ви осени. Че ще вденете, както се изразяват някои руснаци. Защото благата вест, адресирана лично до вас, се въртеше наоколо, във въздуха. И, между другото, това беше заслужено. И вие говорехте за този договор, спомнихте си за него, отговаряхте на някакви въпроси, дори спорихте с господин Птица, но нито веднъж — знаеш ли какво, Фьодор, завързал си отношения с много тъпа жена — нито веднъж не се замислихте сериозно за това.

— Но аз разчитах на Птицата… Отначало го помолих. Той изясняваше нещо…

— И го изясни. И дори почти не ви излъга, когато ви описа ситуацията. Хипотетично. Онази, която вече се оформяше в действителност. Казано накратко, ситуацията със съживения договор радикално се променяше. Но господин Полонски вече не можеше да промени абсолютно нищо по отношение на статута си. Получаваше се пълна колизия! Де-юре той беше мъртъв, а вие бяхте единствената му наследница, което означаваше, че след няколко дни, добре, нека да е след месец или два, вие щяхте да сте единствената законна собственичка на лицензията, чиято цена в момента е астрономична. Трябва ли да споменавам, че Антон Василиевич не можеше да се примири с такъв обрат на нещата.